Купища народ идва без назначение, казва Бен Лоуи, 32-годишен фотограф. Може да изброи поне 20 млади, зелени фотографи, които работят наравно с него. Лоуи обаче е малко по-различен случай - неговата кариера тръгва с летящ старт благодарение на работата му през 2003 г. в Ирак. Сега обаче Либия предлага съвсем различна възможност - лесен достъп, който е като магнит за фотожурналистите.
Допреди едно поколение фотографите, изданията и агенциите се конкурираха жестоко. Но в крайна сметка списъкът с командированите беше съвсем кратък и ограничен само до онези, които можеха да си съберат ума да направят снимка, да проявят на фронта и да се справят с хлъзгавата логистика на изпращането на ролките от военната зона до редакцията.
Подозрението ни на нас, ветераните, беше, че тълпите от новаци не гледат сериозно на войната, че за тях тя е забавление, включително и заради небрежната привилегия, която то предполага. Ние сме прекарали години в това - месеци наред по улиците на Багдад и из планините на Афганистан. Година след година мъкнех металните куфари, натъпкани с оборудване, и прекарвах безброй часове, опитвайки се да се промъкна с цели торби ленти покрай летищните власти. А сега нашата бодра смяна пристига по тениска и снима с айфони.
Идеята за 20-годишен хлапак, тръгнал из Либия с телефон и без бронежилетка, е честно казано, доста тревожна. Тя подсказва неуважение към професията и към цивилните и предполага известна безсърдечност, поне по мое мнение, към боговете на войната. А тях човек може да ги подценява само на своя собствена отговорност.
Тай Качек мечтае да отразява война от 15-годишен. Тази година шансът му идва с Либия. Тай е вече на 20. Макар че по принцип отразява хуманитарната криза, стига на 2 км от фронта.
"Имаше огън, никой не те предупреждава колко страшно е да слушаш картечниците, когато са много. На снимките се вижда само едно облаче от дулата. Но като си там, всичко е шокиращо и драматично. Дадох си сметка, че не мога да се справя с такава ситуация. Прецених, че това е място за хора със застраховка и договор за публикуване. Не беше за хора като мен - на свободна практика", обяснява Тай сега.
Майкъл Кристофър Браун също решава, че трябва да си пробва късмета в Либия, където попада в престрелка за пръв път в живота си. "Живеех в Китай, видях Либия по телевизията и реших да отида да проверя на място. Тръгнах, защото Либия ми се видя вълнуваща и визуално екзотична", обяснява Майкъл, който е работил като фоторепортер в Русия. В Либия е ранен на два пъти - първия път през април, когато бяха убити Хондрос (41) и Хедърингтън (40). Втория път пътувал в камион с либийски бунтовници посред бойните действия. "Знаех, че е глупаво, но исках да видя какво е усещането - разказва Майкъл. - Не че се чувствах безсмъртен, просто живеех миг за миг и се питах дали мога да преживея подобно нещо."
Мога да преброя десетина мои колеги, загинали в бойни действия, и това преди смъртта на Тим и Крис. Достатъчно отдавна сме в професията, за да сме виждали разкъсани тела, горящи трупове и да знаем, че няма вечно да е някой друг. За много от нас военната фотожурналистика е призвание, натоварено с определена тежест - призвание, на което сме посветили голяма част от живота си. Естествено, всеки трябва да започне отнякъде. Моят прощъпулник беше в Хаити през 1987 г. Бях на 23. Един ден Лес Стоун дойде при мен и ми предложи да отидем за изборите в Хаити. Не помня какво си казах тогава, но сигурно съм премислил шанса да изградя портфолио, да опозная Хаити, да стана истински фотожурналист. Звучеше по-вълнуващо от това да вися в тъмната стаичка.
Мислех, че съм в час със събитията, знаех всичко за лудия Бейби Док, за жена му прахосницата Мишел, за бруталния Тонтон Макутес. Но в действителност имах само бегла идея къде е Хаити - някъде на юг, след брега на Флорида. Дали за днешните поколения е различно?
Кристофър Морис, водещ фотожурналист в последните 20 години, няма съмнение в мотивацията на младите. "Не смятам, че съзнават рисковете, но не можеш да им отречеш правото да опитат. Всеки започва отнякъде", казва той. Морис страдал навремето по командировките в Салвадор и Бейрут, но шефът му отказвал да го пусне, защото не го смятал за готов. В крайна сметка Крис тръгнал за Филипините на собствени разноски.
Фотожурналистите се делят по войните - виетнамско поколение, сетне поколението от Централна Америка и Ливан, бивша Югославия... После нищо до Ирак и Афганистан. А сега вече имаме фотографи на Арабската пролет. Според Морис младите в Либия днес са умни, особено тези, които са били с Хедърингтън и Хондрос при смъртта им. Там е била и Никол Тънг. "Не знаех нищо за Либия, освен Кадафи. Никога не съм била на революция. Бях на 24, абсолютно наивна", разказва Никол. Понеже изпуснала събитията в Египет, взела автобус за либийската граница и попаднала на човек от "Хюмън Райтс Уоч". Той я попитал какво прави тук, сторила му се прекалено млада. Тя му казала, че идва да види революцията. Човекът решил да я наеме за организацията и я въвел в Либия. На място се запознала с репортери и започнала да продава снимките си по целия свят. Гледала да стои по-близко до ветераните, казва, че научила страшно много от Хондрос. "Първия път попаднах под обстрел с Франко Паджети. Беше 2 март. Отидохме в Брега и там започнаха да ни обстрелват. Почти нямаше къде да се скрием. Бяхме близо до брега, а там имаше едни съвсем мънички дюни. Нямах никакъв тренинг и Франко ме дърпаше насам-натам, казваше ми да легна на пясъка. Благодарение на него се измъкнахме", разказва Никол.
Потокът от фотографи към Либия е измерение на това доколко технологиите са променили фотографията през последните 20 г. Преди - в ерата на лентовата фотография, един съвсем малък кръг от хора можеше да отразява военни конфликти. Днес дигиталната фотография позволява на всеки да направи снимка и да я прати у дома. С два айфона можеш да направиш феноменален проект. Майк Браун също използва айфон. Изпуснал професионалния си фотоапарат и го потрошил, затова останал само с телефона си. И въпреки това успявал да прати снимки за "Форчън" и "Нешънъл джиографик". Колкото и да се променят технологиите обаче, едно остава неизменно същото - опасностите на войната.
Майкъл Камбър, "Ню Йорк Таймс"
Тим Хетерингтън...
...който ни завещава "Рестрепо" - една от най-добрите съвременни военни документалистики. Около 10 пъти се опитвах еднозначно да посоча, защото трябва да я гледате. И 10-те пъти изтрих всичко, а отговор така и не проимах.
След финалните надписи, докато седях по "пиянски" втренчен, се замислих, че може би е заради липсата на американски флаг. През целия филм или не видях, или наистина нямаше нито един арогантно надървен пилон с тоя плат нанизан отгоре му. Всъщност отсъства дори дикторски глас, който да ти намеква как да тълкуваш видяното. Само думи, заседнали такива, на момчета пратени в долината Коронгал, Афганистан на 15 месечна мисия. В един момент ще си разменят педишеги, в следващия ще плачат при гледката на своя другар с отнесено лице. А през цялото време ще бранят един хълм, който дори няма име. Кръщават го посмъртно на Хуан "Док" Рестрепо, на когото кръвта изтича там след 2 прострелвания във врата.
И за да е подиграно клишето докрай, американската пропаганда не е служебно авторово натрапване, а персонализирана и жива. Тя има квадратното лице на самодоволен и дебелокож началник, който по-ирония участва в най-иконичния кадър. Докато с пролетарска плам янкито обяснява на афганистанските старейшини що е "прогрес" и "демокрация" един от тях му отговори с кротко, искрено прозяване.
Или може би единствената причина е и единствената песен летяща в космоса. Българска.
Вдъхновение. Новозагорско.
