Да му се...не види!

Emeli Sandé - усещане за музика

2012-02-11T21:36:00.002+02:00

Дори не знам как точно й се произнася заглавието. Когато правиш нещо със сърце, за сърце, е така без значение с какви преводи ще залъжеш ума. Знам само, че в последните години е едва вторият по-нов глас, след Adele, за който бих се оженил.

Цинично съм споделял, че пълничките дами ми действат като libido killers. Sandé обаче пее с такава сериозност на лице, толкова нежност в гласа, че просто е невъзможно да я спреш да прави музикално 69 с душата ти. Не просто насилване. Любов е. И усещане за....

"Аз съм тук. И творя. Теб превземам акорд по акорд."

/берое/

вожде, гнусен си вече.

2012-01-13T16:02:00.000+02:00

В началото изглеждаше, че думите просто му се изплъзват. Ей тъй, от детска превъзбуда. Вярно, с весело безсрамие като у разгонена котка, изтропа квалификацията за "негодния материал", но нали медиите излезнаха виновни? той просто използва простички, народни думи, че да бъде разбиран по-лесно. И докато лошите журналя му ги изкривяват, на добрите граждани ръцете изтръпват от ръкоплескане.

Ненадейно "негодният материал" еволюира до животно обособено по род и подвид. вождът позволи да бъдем "куче, което трябва да се държи на къса каишка". Така стигаме до любимата му тема, освен футбола - баукащите четириноги. Сам без родители, впоследствие възпитаван от службите във вярност към Ком партията, крайно време е да спрем да се чудим, защо демонстрира подобна животинска арогантност, а човешките добродетели остават на заден план. Нима граничарското куче не беше издигнато в култ у соца?

Да спрем да му се чудим и обвиняваме. Не бива! вождът ще се сърди, че му пречим да гербераства.

Защото в България не е достатъчно жертвата да е виновна за това, че е жертва. Жертвата трябва и да се извини. Семейството на убитата Мирослава трябва да се извинят на б.б. за това, че дъщеря им е убита. Те са "алкохолици", Яна от Борисовата беше "клошарка", циганският курбан от Катуница беше "инцидент", недоразвитият плод на ученичката от Горна Оряховица беше "удавено бебе". Защото ц.ц. и б.б. изискват да е така. За целта използват цялата държавна трибуна за да вменяват вина на жертвите, за това, че са жертви.

Ето, не стига, че кучето намери тялото на девойката, пък на всичко отгоре искаме и да е жива. Как да не го "наградим с пържолки"? "Белнейски" беше разкрит след почти десетилетие, а тук само за 2 месеца. Веднага 3/4 по утвърден стандарт "Стара планина". Също президентът на регионалното развитие и магистралостроене да награди пернишките полицаи с държавен орден "Стара планина" за разкритото престъплнение. Как така оставки, уволнения?

По разписание убиецът се самоуби. Поне този изрод няма да го мислите, когато пускате децата си на училище. И тъй като на ума ви е грижа по-малко, позволете си, ей така - небрежно, да се замислите как е станало. В последните 2 години "МВР Пикчърс" нагледно симулира как се бори с престъпността. Поваля всички на земята, после с белезници, накрая за съспенс може и по ритник в главата. А социопатът, който очевидно не цени дори детския живот, решава вместо да изнуди охраняващите за свободата си, просто да се застреля. Дали си е мислил само как да спести на хазната пари за процес? Навярно онова обаждане, че има замесени полицаи и "местни бизнесмени" също е съвпадение.

Сигурно е и случайно, че говеждото дебелокожие на мутрягата б.б. погнусява все повече хора. Аз лично спрях да обръщам внимание на мозъчните му пръдни, още когато обеща, че ще върне емигрантите до 3 години. Но имаше една мимолетна случка, която леко ме обнадежди. Докато отивахме към Народното при първия голям протест за Катуница, млада двойка, която случайно минаваше, изрази радостта си, че ни вижда, заменяйки я с думите: - "И ние вярвахме на б.б., но вече сме доста разочаровани."
Не се заблуждавам обаче, че народната януарска любов ще застигне ГЕРБ, както партията-майка БСП през 97-ма. На роба трябва да му отнемеш и последния къшей хляб, че да се сети да разбие носа на царя. А ние просто сме генетично и психологически обременени да си ни влече към нагаждачеството. 1000 пъти се извинихме за Възродителния процес, но няма и помен да признаем Арменския геноцид. Те французите приеха неговото отричане за престъпление, защото явно са по-назад от нас.

При "Господ да пази България" често отговарям: "Но дали може да я спаси?"

Събитията от изминалата седмица ме карат да се запитам: "Има ли смисъл?"

Публикация на Мартин Тонев.
Публикация на Полина Паунова.
Публикация на Иво Инджев.

ДМСНВ 2012

2012-01-06T22:30:00.000+02:00

Ясно ми е, че закъснях с цяла седмица за новогодишните пожелания. Нарочно. Сега на Йордановден пияните ще бъдат с една идея по-малко, да не говорим, че не е останал и помен от смешния патос на нощта срещу 1-ви.

Сега, когато отпуската вече не утешава, ежедневието мачка, може би, само може би, си даваш сметка, че новата 2012-та няма да бъде по-честита. Нито по-блага, по-богата, по-справедлива. Единственото "по-" ще бъде твоето мрънкане, защото така и не разбра, че Съдбата не е поела ангажимент да ти сбъдва каквото и да било. Баси, сякаш тя ще чука, обича, отглежда вместо теб.

Напротив - Булгаристан ще продължи да изиксва жертвоприношения от невинните. Ония "говежди пожелания" са илюзия удобна за сетивата. Лъскавата кир от посредствения ни национален спорт - овцизъм. Ти бъди достатъчно храбър изтърсак, че да имаш желания различни от ежедневието. Да гориш за тях.

Няма значение успеха. Осмисля борбата. След нея винаги остават въглени. Те ще бъдат свидетелство за приключението на твоя живот. А ако не искаш да имаш неприятности, не трябва да имаш амбиции. Нямаш ли желания, няма и страдания.

Have faith...не в "богоугодни" тотеми, алкохолици в расо дефлориращи беззъби момченца, безбожни религиозни институции. Имай вяра на приятелите си. Не вярвай на дявола в тях.

"Мъж на годината" действително е Стефко. С 6804 гласа срещу символичните 435 на втория. Дано за тази има и подкатегория "Мъже на годината". Със задна дата бих номинирал момчетата, които овъглиха имотите на "цар" киро. Не ме разбирайте погрешно, аз съм примерен гражданин на републиката - не мога да не осъдя безразборното палене на чуждо имущество.

По същите съображения считам горенето на циганска собственост, придобита по съмнителен начин, за граждански дълг. Дай Боже тази година повече.

Изображение - boston.com

Изберете СпасителяТ

2011-12-28T18:30:00.000+02:00

Емоционалният тероризъм на декемврийските празници вилнее с пълна сила.

Отвсякъде разни роботи, с които иначе по цяла година не се чувате, те засипват с пожелания лишени от смисъл, въображение, стойност. "Да си жив и здрав", сякаш си тръгнал на кастрация, да пази Исус /че на Мохамед хич не му пука за тая работа/. Нима пък много здрави не ги отнема? А има ли смисъл да си жив, ако си смъртноболен? Накратко: "da si jiv i zdav" е говеждо пожелание. I izglejda seriozno grozno kato sms.

Не, че ония другите смс-и са по-красиви. Благотворителните, пращани отново от въпросните роботи. Излиза, че силиконовите мозъци не вдяват - има бебета осакатявани от стари кувьози, деца с детски паралич, деца без коса, след поредна химиотерапия, и през останалите 11 месеца от година. Не само през декември, когато телевизиите се скъсват да ни облъчват с разбити съдби на нещастниците...след подходящ процент, разбира се.

Затова дори не ща да знам за какво се молят роботите. Предполагам да са "живи и здрави". По правило, докато гледаш нагоре за Спасителя, Животът ти бие шут отзад. Последното е нещо твърде свято, че да следва божествените капризи. Живият живот ти изпраща спасител още преди да осъзнаеш, че имаш нужда от спасяване. Така всяка трагедия получава своя герой, своя Стефко.

Моля, подкрепете СпасителяТ в гласуването за "Мъж на годината 2011". Благодарете му за това, че е човек. Пък нека да не е помогнал точно на вас. Може твоят ред да е чак утре.

От мен честито Рождество и паметно изкарване на 31-ви. За когато изтрезнеете, за през цялата година...желая, пожелавам ви достатъчно.

Източници:

Изображение - dariknews.bg

Слушайки - Tinie Tempah ft Emeli Sande - Let Go

Силните

2011-12-24T03:12:00.000+02:00

Словоблудството в damusenevidi.com отива към 1825 дни. Или иначе казано, 5 години, в които само веднъж съм публикувал стих. Разговорите с Лора, от вечер до сутрин, ми подариха следващия. Аз само предавам нататък.

Силните плачат сами.

Не ръкомахат. Не викат.

В гръб не забиват ками.

И не се кланят на никого.

Те овладяват света,

без да си губят душата.

Ала вървят и вървят

само напред и нататък!

Въпреки вечния страх.

Въпреки всяка измама.

Никой не може без тях.

Рамо за силните няма.

Те знаят как да простят,

как на доброто да служат.

Те не поглеждат назад.

И не говорят ненужно.

Те са внезапни искри

от небесата дарени.

Тяхната воля твори

нови, незнайни вселени.

Въпреки цялата мъст

и доживотната завист,

още влекат своя кръст

и до безкрай се раздават.

Мъката не ги ломи,

прави ги по-всемогъщи.

Силните плачат сами.

Но времената обръщат.

Веселина Атанасова

Човешки същества, внимавайте какво си пожелавате за Нова година. Защото Съдбата може да ви го даде, а вие просто да нямате сили си го платите. "Още един шанс" не винаги е обещаната благословия, която очаквате. Вторият шанс изисква не просто да съществуваш, а много сериозна среща със себе си.

Не бъдете глупави - все със страданието си да се хвалите. Похвали ми се с нещо друго, нещо, което си завоювал, което си прескочил, което си придобил с могъществото, с усилието на волята си, с белезите си...

...защото белезите значат битки! И това се нарича Живот.

Три наистина гениални реклами

2011-12-19T00:39:00.001+02:00

Винаги съм считал българските реклами, целия роден бранш, за особена обида към интелигентната аудитория. Все едно фъфлещ мангал да те плюе докато разказва скучна история, на всичко отгоре, накрая и пари да си иска за това. Изобщо, креативността на родните "рекламисти" от митичния Бизнес парк е сравнима единствено с количеството отходен материал, което запушва канализацията на жк. Младост след работния им ден.

И докато нашите хай-тек дендитата ни заливат единствено с физиологични продукти и халтура...от Запад пристигат реклами, чиято гениалност не се крие в това да те накарат да ядеш шоколадови десертчета, пиеш уиски, слагаш грим. Гениални, защото вдъхновяват. Това са ми трите най-любими.

Mr. Scott, welcome back. We missed you.

2011-12-16T15:30:00.026+02:00

1979-та

Годината, в която на хората беше подарена най-паметната хорър фантастика. Нито преди, нито 3 десетилетията по-късно някоя друга успя да надмине този триумф на параноята, страха, животинските инстинки.

Повечето герои умираха още преди да осъзнаят от какво точно да се плашат. В един момент е гадинка, която се залепя за лицето, в следващия разкъсва гръдния кош отвътре навън. Когато е напълно еволюирала дори не я виждаш. Накрая излиза, че за да оцелееш просто трябва да бягаш от сенките...от всички. На зрителя не се дава обяснение откога, защо, откъде идва. Събудено е, и настоява за своето пиршество.

Бях доста малък, когато гледах филма за първи път по Канал 1. Идея нямам как съм убедил бащата да ми разреши. За сметка на това добре помня отговорът му: "-Не, не се страхувам от чудовището, него могат да го убият". Страх ме е от неизвестното."

Киселина във вените срещу ужас в очите. Корпорация срещу кралица. Човек срещу машина. Аз-ът в женски род срещу космическата бездна.

2012-та

Годината, в която Ридли Скот повторно ще накара хората да се страхуват. Дори светът да свърши, няма значение...дочакахме. Големият отново ще разказва своя кошмарен фантастичен епос. Започва вълнуващо. Мащабен, зловещ, грачещ слоган. Навява, че това няма да е толкова история за група нещастници, борещи се с орди ксеноморфи, колкото за собственото ни Сътворение. Самото надвиснало лице асоциирам с митичния Монолит на Кларк, а цялото внушение е за междугалактически властелини, чийто експеримент сме и ние и пришълците. В прастари времена Прометей ни е подарил огъня. Но какво ни готви за вбъдеще?

Mr. Scott, welcome back. Welcome and thank you.

Изображения:

-01-

-02-

Предколедни вълнения

2011-12-15T15:24:00.017+02:00

Ще подкрепя празничното настроение на всички около мен с една коледна приказка от Любен Дилов-син. Преразказвам по памет, смисълът е запазен.

Декември е. Най-искреният месец от цялата година. Повече от всякога на хората им личи колко са бедни, самотни и ампутирани от мечти. За сметка на това изпълнени с надежда. Тя е щастие...такъв е и краят на нашата приказка.

Бъдни вечер. Насред притихналата борова гора, в грейнала и топла хижа, голямо семейство празнува. Тостове, целувки, подаръци, лицемерие по разписание, доброволното самозалъгване, че другата годината ще е по-добре. Вселенската хармония е докоснала и хора и зверове, всички са примряли в очакване на чудеса. Дори Дядо ти Боже е решил тая вечер да не изпраща изпитания на простосмъртните. Всяка негова твар показва любов на ближната си, забравили, че това е възможно и през останалите 364 дни от годината. Любов купена по ценоразпис на мола.

Само една рунтава катеричка не мирясва. Рипа от клон на клон, църка-мърка закачливо, любопитства през прозореца. Точно в този миг през него поглежда и русо малко момиченце. Двете сладки същества се спогледали и заиграли. В палуването си катеричокът неволно отвел чавенцето навътре в горските дебри. И така, не щеш ли то се загубило.

Бъдни вечер, вълшебна вечер. Обещах ви щастлив край на историята. Действително всички били толкова пияни, че не забелязали липсата на детето. Така нищо не им развалило празника и те продължили да се веселят до сутринта.

Спокойно, това е само приказка, естествено, че в действителността не се случват подобни гадости. Живият живот е много по-интересен от всяка измислица. Дори сега, когато слушаш предпразничните гърмежи не се ли вълнуваш? Толкова, че поне за миг да не погледнеш пред блока за да се увериш, че не твоята горяща кола произвежда тия зари. Дам, мина модата червеното да е хита на сезона. Поне сред софийските шофьори най-вървежен цвят стана "овъглен" в различни нюанси. За тях и най-тривиалните изрази добиха друг смисъл.

Едно невинно: "Пали колата и идвай!" вероятно ще ти изпроси обвинения в тероризъм от ДАНС. Питай някой непознат: "Колко ти гори градско?", че да му се порадваш на физиономията преди да те набие по празнично му. Тема у автофорум: "Търся си компания за бърнаут." може да отвори само човек, който наистина обича живот на ръба.

И всичко това в държавата на премиера-пожарникар...

...защо са ти приказки, като живееш в цирк? Дори не ти се налага да плащаш за него. А можеше и да е много по-зле. Знаеш ли какво ще направи Дядо Коледа, когато разбере, че не децата, а Кока Кола са го измислили за да могат да си продават продуктите повече?

Изображение: -01-

Войната като изкушение за стажанти

2011-12-11T17:10:00.003+02:00

По изключение пускам чужди текстове тук. Не толкова от ревност към собствените, колкото от желанието наистина да бъде нещо специално. Нещо, което или не мога, или още не съм преживял, че да опиша.

Вел. Сашева., от друга страна, отбеляза ново 20 публикувайки тази статия у ФБ профила си. В нея се разказва за личности, които в името на една страстна връзка със смъртта отричат всичко човешко у себе си. Нелогично, смело почти, отиват да го търсят у другите насред най-проклетите места на света. Някъде измежду куршуми и падащи снаряди, военните кореспонденти разказват как човешките същества се превръщат в герои или чудовища. Благословена привилегия.

James Nachtwey

Армията от млади и неопитни фотографи в Либия шокира нас, ветераните. "Няма да повярвате колко хлапета търчат насам-натам из Либия с фотоапарат на шия", разправяше Тим Хедърингтън, като се върна от Бенгази през март. Хедърингтън се върна обратно в Либия следващия месец и беше убит заедно с Крис Хондрос от "Гети имиджис". Но когато говорехме, в думите му се усещаха равни части страх за живота на тези деца, съмнение, че са в състояние да осъзнаят случващото се в истинската му светлина, и раздразнение, че може накрая да попаднат в неговия кадър.

И други фотографи ветерани се връщаха със същата история - ята от неопитни фоторепортери, повечето даже без бронежилетки, каски и аптечки, търчат по либийските улици посред престрелките. Статистика няма, но конфликтът в Либия изглежда привлече необичайно много неподготвени и неопитни фотографи на фронтовата линия. Много от тях нямат 30 години и виждат военен конфликт за първи път през живота си. Много плащат тази командировка от джоба си.

Купища народ идва без назначение, казва Бен Лоуи, 32-годишен фотограф. Може да изброи поне 20 млади, зелени фотографи, които работят наравно с него. Лоуи обаче е малко по-различен случай - неговата кариера тръгва с летящ старт благодарение на работата му през 2003 г. в Ирак. Сега обаче Либия предлага съвсем различна възможност - лесен достъп, който е като магнит за фотожурналистите.

Допреди едно поколение фотографите, изданията и агенциите се конкурираха жестоко. Но в крайна сметка списъкът с командированите беше съвсем кратък и ограничен само до онези, които можеха да си съберат ума да направят снимка, да проявят на фронта и да се справят с хлъзгавата логистика на изпращането на ролките от военната зона до редакцията.

Подозрението ни на нас, ветераните, беше, че тълпите от новаци не гледат сериозно на войната, че за тях тя е забавление, включително и заради небрежната привилегия, която то предполага. Ние сме прекарали години в това - месеци наред по улиците на Багдад и из планините на Афганистан. Година след година мъкнех металните куфари, натъпкани с оборудване, и прекарвах безброй часове, опитвайки се да се промъкна с цели торби ленти покрай летищните власти. А сега нашата бодра смяна пристига по тениска и снима с айфони.

Идеята за 20-годишен хлапак, тръгнал из Либия с телефон и без бронежилетка, е честно казано, доста тревожна. Тя подсказва неуважение към професията и към цивилните и предполага известна безсърдечност, поне по мое мнение, към боговете на войната. А тях човек може да ги подценява само на своя собствена отговорност.

Тай Качек мечтае да отразява война от 15-годишен. Тази година шансът му идва с Либия. Тай е вече на 20. Макар че по принцип отразява хуманитарната криза, стига на 2 км от фронта.

"Имаше огън, никой не те предупреждава колко страшно е да слушаш картечниците, когато са много. На снимките се вижда само едно облаче от дулата. Но като си там, всичко е шокиращо и драматично. Дадох си сметка, че не мога да се справя с такава ситуация. Прецених, че това е място за хора със застраховка и договор за публикуване. Не беше за хора като мен - на свободна практика", обяснява Тай сега.

Майкъл Кристофър Браун също решава, че трябва да си пробва късмета в Либия, където попада в престрелка за пръв път в живота си. "Живеех в Китай, видях Либия по телевизията и реших да отида да проверя на място. Тръгнах, защото Либия ми се видя вълнуваща и визуално екзотична", обяснява Майкъл, който е работил като фоторепортер в Русия. В Либия е ранен на два пъти - първия път през април, когато бяха убити Хондрос (41) и Хедърингтън (40). Втория път пътувал в камион с либийски бунтовници посред бойните действия. "Знаех, че е глупаво, но исках да видя какво е усещането - разказва Майкъл. - Не че се чувствах безсмъртен, просто живеех миг за миг и се питах дали мога да преживея подобно нещо."

Мога да преброя десетина мои колеги, загинали в бойни действия, и това преди смъртта на Тим и Крис. Достатъчно отдавна сме в професията, за да сме виждали разкъсани тела, горящи трупове и да знаем, че няма вечно да е някой друг. За много от нас военната фотожурналистика е призвание, натоварено с определена тежест - призвание, на което сме посветили голяма част от живота си. Естествено, всеки трябва да започне отнякъде. Моят прощъпулник беше в Хаити през 1987 г. Бях на 23. Един ден Лес Стоун дойде при мен и ми предложи да отидем за изборите в Хаити. Не помня какво си казах тогава, но сигурно съм премислил шанса да изградя портфолио, да опозная Хаити, да стана истински фотожурналист. Звучеше по-вълнуващо от това да вися в тъмната стаичка.

Мислех, че съм в час със събитията, знаех всичко за лудия Бейби Док, за жена му прахосницата Мишел, за бруталния Тонтон Макутес. Но в действителност имах само бегла идея къде е Хаити - някъде на юг, след брега на Флорида. Дали за днешните поколения е различно?

Кристофър Морис, водещ фотожурналист в последните 20 години, няма съмнение в мотивацията на младите. "Не смятам, че съзнават рисковете, но не можеш да им отречеш правото да опитат. Всеки започва отнякъде", казва той. Морис страдал навремето по командировките в Салвадор и Бейрут, но шефът му отказвал да го пусне, защото не го смятал за готов. В крайна сметка Крис тръгнал за Филипините на собствени разноски.

Фотожурналистите се делят по войните - виетнамско поколение, сетне поколението от Централна Америка и Ливан, бивша Югославия... После нищо до Ирак и Афганистан. А сега вече имаме фотографи на Арабската пролет. Според Морис младите в Либия днес са умни, особено тези, които са били с Хедърингтън и Хондрос при смъртта им. Там е била и Никол Тънг. "Не знаех нищо за Либия, освен Кадафи. Никога не съм била на революция. Бях на 24, абсолютно наивна", разказва Никол. Понеже изпуснала събитията в Египет, взела автобус за либийската граница и попаднала на човек от "Хюмън Райтс Уоч". Той я попитал какво прави тук, сторила му се прекалено млада. Тя му казала, че идва да види революцията. Човекът решил да я наеме за организацията и я въвел в Либия. На място се запознала с репортери и започнала да продава снимките си по целия свят. Гледала да стои по-близко до ветераните, казва, че научила страшно много от Хондрос. "Първия път попаднах под обстрел с Франко Паджети. Беше 2 март. Отидохме в Брега и там започнаха да ни обстрелват. Почти нямаше къде да се скрием. Бяхме близо до брега, а там имаше едни съвсем мънички дюни. Нямах никакъв тренинг и Франко ме дърпаше насам-натам, казваше ми да легна на пясъка. Благодарение на него се измъкнахме", разказва Никол.

Потокът от фотографи към Либия е измерение на това доколко технологиите са променили фотографията през последните 20 г. Преди - в ерата на лентовата фотография, един съвсем малък кръг от хора можеше да отразява военни конфликти. Днес дигиталната фотография позволява на всеки да направи снимка и да я прати у дома. С два айфона можеш да направиш феноменален проект. Майк Браун също използва айфон. Изпуснал професионалния си фотоапарат и го потрошил, затова останал само с телефона си. И въпреки това успявал да прати снимки за "Форчън" и "Нешънъл джиографик". Колкото и да се променят технологиите обаче, едно остава неизменно същото - опасностите на войната.

Майкъл Камбър, "Ню Йорк Таймс"

Тим Хетерингтън...

...който ни завещава "Рестрепо" - една от най-добрите съвременни военни документалистики. Около 10 пъти се опитвах еднозначно да посоча, защото трябва да я гледате. И 10-те пъти изтрих всичко, а отговор така и не проимах.

След финалните надписи, докато седях по "пиянски" втренчен, се замислих, че може би е заради липсата на американски флаг. През целия филм или не видях, или наистина нямаше нито един арогантно надървен пилон с тоя плат нанизан отгоре му. Всъщност отсъства дори дикторски глас, който да ти намеква как да тълкуваш видяното. Само думи, заседнали такива, на момчета пратени в долината Коронгал, Афганистан на 15 месечна мисия. В един момент ще си разменят педишеги, в следващия ще плачат при гледката на своя другар с отнесено лице. А през цялото време ще бранят един хълм, който дори няма име. Кръщават го посмъртно на Хуан "Док" Рестрепо, на когото кръвта изтича там след 2 прострелвания във врата.

И за да е подиграно клишето докрай, американската пропаганда не е служебно авторово натрапване, а персонализирана и жива. Тя има квадратното лице на самодоволен и дебелокож началник, който по-ирония участва в най-иконичния кадър. Докато с пролетарска плам янкито обяснява на афганистанските старейшини що е "прогрес" и "демокрация" един от тях му отговори с кротко, искрено прозяване.

Или може би единствената причина е и единствената песен летяща в космоса. Българска.

Източници:

Статия - онлайн издание на в. "Сега"

Изображение -01-

Изображение -02-

Вдъхновение. Новозагорско.

Снимка на деня: Афганистан

2011-11-21T20:25:00.027+02:00

Вече писах за Войната. След тези снимки, думите не просто се разпиляват, а идват излишни, дим. Една открадната емоция, противоречие, поглед са по-силни и от 100 реда.

И все пак...това е Афганистан. В продължение на 10 години беше гробище на Съветската империя. Превръща се в една безкрайна морга, насред пясъците, и за Съединените щати. Защото "големите политици" никога нищо старо не забравят, никога нищо ново не научават.

"Малките хора" застават от различни страни на дулото. Говорят на различни езици. Верите са им различни - "Lord, please..." срещу "Allah bismillah...". Това, в което вярвам, че враговете си приличат са молитвите. В тях просят за едно и също.

Живот.

********

An Afghan villager stares at a US Marine from 2/3 Fox company patrolling in Farah Province, southern Afghanistan, on September 23, 2009. (DAVID FURST/AFP/Getty Images)

A soldier from Recce Platoon 3rd battalion of the Royal Canadian regiment battle group from the NATO-led coalition shakes the hand of an elderly Afghan man in the Taliban stronghold of Arghandab district in Kandahar province, southern Afghanistan, March 30, 2009. (REUTERS/Stefano Rellandini)

An Afghan woman looks on as French soldiers from the 126 Infantry Regiment (RI) "The Bisons" based at Rocco Combat Outpost take part in Operation "Glued Finger 2" in the village of Dwakoleh in Surobi District on September 21, 2010. Most of France's 3,500 soldiers inside Afghanistan are based in districts around Kabul. (JOEL SAGET/AFP/Getty Images)

A pair of ISAF soldiers stand on a hillside overlooking Kabul, Afghanistan on the night of January 11, 2008 (ISAF Photos)

Specialist Aleksander Trares (right) and Private Lane Shinogle from the Third Brigade Combat Team wake up next to their 60mm mortar following attacks by Taliban insurgents on their checkpoint in Kandalay village, Kandahar province, on Aug. 5, 2011. US troops and Afghan forces repelled the attacks. Since the checkpoint was set up two days earlier, Taliban have staged several attacks. (Romeo Gacad/AFP/Getty Images)

A Canadian soldier shaves using the wing mirror of an armoured vehicle in the Panjwaii district of Kandahar province, September 26, 2009. (REUTERS/Finbarr O'Reilly)

A soldier from Task Force "No Fear" of the 2-27 Infantry brushes his teeth between machine guns at his post in the bunker of Outpost Bari Alai in Kunar. (Erik De Castro/Reuters)

A Afghan security stands guard as a tractor eradicates a field of young poppy plants May 25, 2011, in Argu District, Badakshan, Afghanistan. Local authorities in Badakshan use a tractor to destroy cabbage size poppy plants at their early stages as to lessen the burden on the farmer. (Paula Bronstein/Getty Images)

An Afghan National Army soldier prays during a foot patrol with unseen US Marines from India Company, 3rd Battalion, 6th Marines near a poppy field in a stronghold Taliban area of Marjah, Helmand province, southern Afghanistan, on April 5, 2010. (MAURICIO LIMA/AFP/Getty Images)

Three-year-old Afghan refugee Nageen Jihandad plays with her doll in a slum near Islamabad, Pakistan, Sept. 28, 2011. (Muhammed Muheisen/Associated Press)

Ten-year old Afghan youth Agha Gul poses for a portrait at the end of his duty around a bazaar area just outside a US Marines combat outpost, in Marjah, Helmand province, southern Afghanistan, on April 11, 2010. Since the end of US Marines-led biggest offensive against the Taliban in more than nine years of war, some 50 village children between the ages of three and twelve have been taking part in a US Marines development program called The Commander's Emergency Program Response (CERP), which was set up to provide funds for necessary repairs resulting from combat activity. The program conducts large-scale civic cleaning that employs as many local inhabitants as possible. Children are designated to dig holes where rubbish which they have picked up is burned and also to take part in the building and repair of walls. US Marines pay a thousand Afghanis (USD 5) per child for a working week of four eight hour days. Many of the families of those children employed have been threatened by Taliban insurgents as Marjah has been without school since early 80's. (MAURICIO LIMA/AFP/Getty Images)

Zaneb Bibi holds her 11-day-old daughter, Rahmat, as they wait to go back to Afghanistan from a UN-funded repatriation center in the western city of Peshawar on Sept. 11. About 3.5 million Afghans have returned home since 2002 from Pakistan with the assistance of aid agencies, the United Nations said. (Adrees Latif/Reuters)

An Afghan woman begs for alms, as a man rides past, with a backdrop of the Darul Aman's palace which was destroyed during the civil war of 1992 in the city of Kabul, Afghanistan, on Wednesday March 23, 2008. (AP Photo/Rahmat Gul)

A US soldier from the Third Brigade passes an Afghan family outside their mudhouse during a joint security patrol with Afghan National Army soldiers in Kandalay village on Aug. 4. (Romeo Gacad/AFP/Getty Images)

A girl waves behind a U.S. soldier from 2nd Platoon of the 3rd Brigade, 10th Mountain Division, during a patrol in Molahel village in the mountains of Wardak Province on July 4, 2009. (REUTERS/Shamil Zhumatov)

An Italian soldier of NATO's International Security Assistance Force (ISAF) stands guard as an Afghan boy aims a toy pistol inside Herat's prison, in western Afghanistan on September 14, 2010. (REUTERS/Raheb Homavandi)

U.S. Army Private First Class Danny Comley of Camdenton Missouri, assigned to Delta Company 4th Brigade combat team,2-508, 82nd parachute infantry Regiment, receives flowers from an Afghan girl during a patrol in the Arghandab valley in Kandahar province, southern Afghanistan February 24, 2010. (REUTERS/Baz Ratner)

Captain Elizabeth Jackson from the U.S. 3rd Battalion 2nd Marine Regimental Combat Team 8 watches an Afghan boy on a swing near the town of Musa Qala in Helmand province in southern Afghanistan on April 12. (Peter Parks/AFP/Getty Images)

A British soldier keeps watch while on foot patrol in a poppy field in Musa Qala, Helmand province, Afghanistan on March 28, 2009. (REUTERS/Omar Sobhani)

Canadian PVT Adam Sheridan from Stouffville, Ontario, crosses through the HQ doors in Camp Sperwan Ghar, some 25 kilometers southwest of Kandahar City, May 18, 2010. (REUTERS/Nikola Solic)

At the end of a convoy in which he received and returned fire with his 50 calibre machine gun, U.S. Marine turret gunner Cpl. Ian Bole, of Port Royal, South Carolina, wearing a face mask with a skull design, breathes steam on a cold day inside an armored vehicle in the Pech Valley, Kunar province, northeastern Afghanistan on Thursday Jan. 28, 2010. (AP Photo/Brennan Linsley

A U.S. soldier monitors the area after taking off with Canadian troops from Kandahar airfield, Afghanistan, Saturday, May 29, 2010. (AP Photo/Anja Niedringhaus)

Staff Sgt. Brenden Patterson, a Pararescueman, or "PJ," of the 58th Rescue Squadron, of Las Vegas, scans for threats while sitting in the open doorway, with the door-gunner visible in the background, on a rescue mission aboard a Pavehawk CASEVAC helicopter in Kandahar province, southern Afghanistan on Wednesday July 28, 2010. (AP Photo/Brennan Linsley

U.S. Special Forces dismount from a U. S. Army UH-60 Black Hawk helicopter while executing a pinnacle landing on a mountain peak to disrupt insurgent communications in Zabul province, Afghanistan, Jan. 21, 2010. The Black Hawk crew is assigned to Company A, 2nd Battalion, 82nd Aviation Regiment, 82nd Combat Aviation Brigade. (Staff Sgt. Aubree Clute/U.S. Army)

U.S. Army Sgt. Tiffany Dalagelis, Farah Provincial Reconstruction Team (PRT) civil affairs member, smells some mint leaves given to her by locals after a meeting with the Kineske Council about the completion of a canal project in Kineske, Afghanistan on April 8, 2010. Members from the PRT met with leadership from Kineske to visit the canal where local Afghans completed a self-sustained cleaning project aimed at improving the agricultural development of the area. (ISAF Photo by U.S. Air Force Senior Airman Rylan K. Albright)

A US Marine of 2nd Marine Expeditionary Brigade runs to safety moments after an IED blast in Garmsir district of Helmand Province in Afghanistan on July 13, 2009. Two US Marine soldiers were killed when the explosion occured as they tried to clear a route into the Taliban heartland of southern Helmand province. (MANPREET ROMANA/AFP/Getty Images)

An Afghan National Policeman keeps watch as the burnt body of a suicide attacker is seen amid the wreckage of a vehicle near the U.S. base in Bagram, north of Kabul, Afghanistan on March 4, 2009. A blast from the explosives in the vehicle was followed seconds later by a suicide bomber on foot who, after running from the vehicle had detonated himself outside the main gate of Bagram air base. Several contractors were injured by the blasts. (REUTERS/Ahmad Masood)

Artillerymen fire a 155mm Howitzer at a Taliban position October 22, 2008 from Camp Blessing in the Kunar Province of eastern Afghanistan. (John Moore/Getty Images)

A U.S. Marine, from the 24th Marine Expeditionary Unit, has a close call after Taliban fighters opened fire near Garmser in Helmand Province of Afghanistan May 18, 2008. The Marine was not injured. (REUTERS/Goran Tomasevic)

U.S Marine Daniel Hinther of Helena, Montana, with the 2nd MEB, 2nd Battalion, 3rd Marines throws a hand grenade during close quarter battle with Taliban fighters inside a mud walled compound near Now Zad in Afghanistan's Helmand province Saturday June 20, 2009. (AP Photo/David Guttenfelder)

U.S. Navy Corpsman HN Ikaika McCallum of Kaneohe, Hawaii nurses a bullet wound to his face aboard a Medevac helicopter September 19, 2010 near Marja, Afghanistan. The bullet tore across McCallum's lip and exited through his cheek without doing any major damage. (Scott Olson/Getty Images)

A U.S. Navy combat critical care nurse cares for a wounded Afghan Army soldier who was suffering from stab wounds, on a medevac helicopter from the U.S. Army's Task Force Lift "Dust Off", Charlie Company 1-214 Aviation Regiment north of Forward Operating Base Edi, in the volatile Helmand Province of southern Afghanistan May 15, 2011. (Kevin Frayer/Associated Press)

U.S. Army Sgt. Jonathan Duralde (right) and Sgt. Luis Gamarra of Bravo Troop 1-71 CAV react and hold hands as they fight pain from injuries they suffered from an IED blast as they are transported aboard a MEDEVAC helicopter from Charlie Co. Sixth Battalion, 101st Airborne Combat Aviation Brigade, Task Force Shadow June 25, 2010 near Kandahar, Afghanistan. (Justin Sullivan/Getty Images)

A U.S. Army medevac crew member attempts to revive a Marine mortally wounded in an IED blast near the town of Marjah in Helmand province on August 22, 2010. (REUTERS/Bob Strong)

A U.S. Army soldier looks up as Navy Hospital Corpsmen cleans dried blood off his face after he was hurt in an explosion on the battlefield in Kandahar province at the Kandahar Role 3 Hospital on June 18, 2010 at Kandahar Air Field, Afghanistan. The hospital, one of the most advanced in the country, recently moved into a modern, custom-built fortified building on the sprawling airbase that serves as the nerve center for the NATO military effort in southwestern Afghanistan. (Chris Hondros/Getty Images)

A severely wounded US Marine hit by an improvised explosive device is carried by his comrades to a helicopter on October 31, 2011. The Marine lost both his legs and fights for his life. (Behrouz Mehri/AFP/Getty Images)

Sgt. Al Smoot, of Harold, California, gives CPR to an injured U.S. soldier in the emergency room of the U.S. military hospital at Bagram Air Base, north of Kabul, Afghanistan on June 7,2009. (AP Photo/Rafiq Maqbool)

A CAT Scan shows the placement of a 14.5 millimeter high explosive incendiary round which was removed from the scalp of an Afghan National Army solder at the Craig Joint Theater Hospital, Bagram Airfield, Afghanistan, March 18, 2010. The injury was sustained during an improvised ordinance device attack. (AP Photo/Staff Sgt. Richard Williams, US Air Force)

Bibi Adela, age 15, from Khost, grimaces in pain getting her wound treated on her amputated leg at the International Red Cross Orthopedic (ICRC) rehabilitation center on November 23rd, 2009 in Kabul, Afghanistan. Bibi lost her leg below the knee from a rocket attack 5 months ago that killed her sister and brother, injuring her mother as well. A recent U.N. report has described 2009 as the deadliest year in terms of civilian casualties in Afghanistan since the start of the U.S.-led war against Taliban in the country. (Paula Bronstein/Getty Images)

An Afghan girl touches her mother's artificial leg at the ICRC Ali Abad Orthopaedic centre in Kabul, November 12, 2009. The centre, which is run mostly by disabled people, aims to educate and rehabilitate landmine victims and people with any kind of deformities, to help them integrate effectively into society. They also provide the patients with a 18-months interest free $600 micro credit loan. (Jerry Lampen/Reuters)

Afghan shepherd Asadullah Daad Mohammad, 12, sleeps on his bed May 10, 2011 at the International Committee of the Red Cross Orthopedic Center in Kabul, Afghanistan. Asadullah lost his legs, left eye and a finger, most likely after he stepped on a land mine while he was out with his goats and sheep in a Paktya province south of Kabul about five months ago. (amran Jebreili/Associated Press)

In this photo taken Thursday, June 11, 2009, Lt. Michelle Smith, of Boise, Idaho, holds hands with 8-year-old Razia at Bagram Air Base, north of Kabul, Afghanistan. Razia was evacuated to the hospital in May after she was severely burned when a white phosphorus round hit her home in the Tagab Valley, killing two of her sisters during fighting between French troops and Taliban militants. (AP Photo/Rafiq Maqbool)

Female Afghan students attend Kabul university on July 6, 2010. The change in the status of women in Afghanistan has changed since the Taliban regime where women were forced to wear the burqa in public. The face of a woman was considered a source of corruption for men not related to them. They were not allowed to work and not allowed to be educated after the age of eight and then only permitted to study the Qur'an. Women wanting to be educated were forced to attend underground schools such as the Golden Needle Sewing School and along with their teachers risked execution if caught. They also were not allowed to be treated by male doctors unless accompanied by a male chaperone often leading to illnesses remaining untreated. (Majid Saeedi/Getty Images)

A child receives medical attention during a Medevac mission in southern Afghanistan's Helmand province November 13, 2010. The child was injured in an explosion. (REUTERS/Peter Andrews)

Simome, son of Sergent Major Roberto Valente, held by his mother, watches the arrival of the coffins of his father and the other five Italian soldiers of the ISAF who died in a suicide attack on an Italian military convoy in Kabul on Thursday Sept. 17 at Ciampino military airport, near Rome, Sunday, Sept. 20, 2009. (FILIPPO MONTEFORTE/AFP/Getty Images)

Friends and family of Private Douglas Halliday approach a hearse as the cortege carrying the bodies of seven British soldiers and Marines killed in Afghanistan pass along the High Street on June 29, 2010 in Wootton Bassett, England. The bodies of Sergeant Steven Darbyshire, Lance Corporal Michael Taylor, Marine Paul Warren, all of 40 Commando Royal Marines, Lance Corporal David Ramsden of 1st Battalion The Yorkshire Regiment, Colour Sergeant Martyn Horton, Private Alex Issac and Private Douglas Halliday, all of 1st Battalion The Mercian Regiment, passed through the town after they were repatriated to nearby RAF Lyneham. (Matt Cardy/Getty Images)

Jill Warren, stepmother of Army Staff Sgt. Kyle Warren, holds a shirt he left in his room in Long Beach, California on August 3rd, 2010. The 28-year-old was patrolling an area of Tsagay, Afghanistan on July 29, 2010 when his military vehicle hit an explosive device. He died in the blast. (AP Photo/Jae C. Hong)

A young woman lies down on the grave of U.S. Marine Corps Lance Corporal Noah Pier on Memorial Day at Arlington National Cemetery May 31, 2010 in Arlington, Virginia. Pier was killed February 12, 2010 in Marja, Afghanistan. (Chip Somodevilla/Getty Images)

A man mourns his brother, who was killed in a fuel tanker blast in Parwan province on October 26, 2011. (Ahmad Masood/AP)

Burqa-clad Afghan women walk through a graveyard in the old section of Kabul on May 25, 2011. Despite massive injections of foreign aid since the fall of the Taliban in 2001, Afghanistan remains desperately poor with some of the lowest living standards in the world. (Punit Paranjpe/AFP/Getty Images)

********

Искаше ми се да завърша с нещо по-обнадеждаващо. Инфантилно да отрека войните, сякаш не са част от агрегатното състояние - Човек. Не мога. В истината рядко има патос. War brings money brings war brings money brings war...

Прегледах 1437 снимки. Избрах и подредих тези. Авторите на всяка една са посочени в описанието. Източник: BOSTON.COM

Социализъм -> Капитализъм -> Идиотизъм

2011-10-30T12:33:00.026+02:00

Днес фабриката за илюзии пак отваря врати. Стотици, милиони пролетари с мисионерска плам отново ще решават един тест само с грешни отговори. Звезди в очите, бюлетини в ръцете...и изборът между синя партийна секретарка или пембен апаратчик. На балотаж, като на чаршия - толкова много емоции в толкова малка България. Политически заблуждения, поръчения или неподправено малоумие, продава се всичко . И понеже ние сме все обратно, вместо на хората, по правило най-скъпите гласове са циганските.

И толкова малко имасмисъл.

Докато Роската и Иво се караха не дали, а кой първи ще целува, Доган се усмихваше. Сякаш за него има значение коя ще му гъделичка скротума, щом ще боли. Предупреди си, нощта ще детеражда.

Твоята прозрачна бюлетина трябваше да ти подскаже, че изборите са чисто и просто преброяване на послушниците в проценти, напомнящи на "всенародните изборни победи" от епохата на политимитацията, наречена Отечествен фронт /ОФ/.

Твоят глас е пуснат и преброен още преди Оля да е отворила очички. Твоите новини от понеделник ще започват така:

"След изричното разрешение на премиера Боко Бо., президентът Росен Плевнелиев с патос изрази своето лично мнение..."

Всеки глупак, отчаян...или просто маргинал трябва да си понесе страданието. А българите са много добри и в трите. Истински специалисти в последното. Така моят любим цитат от дядо Славейков не е: "Не сме народ, не сме народ, а мърша, хора, дето нищо не щат да вършат. "

"На българина само мъка му дай". Все със страданието си обичаме да се хвалим. Изпитваме патологична нужда от състраданието като начин за личностна идентификация и оправдание за упоритото ни скотско съществуване.

Виж, безсилието на булгарското племе най-ярко си проличава когато той бездейства с действието си. Като всеки катил-пролетар, той търси изход от различни проблеми все с едно и също решение. Чист мазохизъм. След 20 годишна почти демократична агония, българистанци се върнаха към модела с партията-кърмилница. Макар 50 години да бяха последни недоносчета в подобен режим.

Искаш ли да попаднеш в минал живот? – попита Елела, още с появяването си в стаята.

- Много искам!

- Tова не бива да се прави!

- Защо?

- По–добре да се устремиш към бъдещето, отколкото да затънеш в миналото!

- Но аз не се каня да затъвам там! Само ще погледна с едното оченце и ще си направя някакви важни изводи! – спомни си Оля любимата фраза на татко си.

Елела се замисли за няколко секунди.

- А ако там си извършила някоя не много добра постъпка?

- И какво сега, да си скрия главата в пясъка като щраус ли? Ще разбера какви съм ги вършила там и повече няма да правя така! – решително заяви Оля.

- Тогава да летим!

Моят балотаж? Моят, този на почти мислещите, все повече напомня на това летене. Балотаж между Терминал 1 и Терминал 2 на софийското летище. Защото нямам нужда от "най-новото висше държавно отличие: Орден автомагистрала Тракия." /@batemisho/ Както никога не съм свързвал достойния живот с тонове асфалт и управление на тъпо милиционерче в "аз казАх" формата.

Останалите, посадихте ли герберите, там някъде след розите, най-добре до карамфилите? Боднахте ли си вече Бойко Бо портрет на стената?

Изображение: Ако някой си го припознае, моля да се обади, защото не помня откъде го свалих.

Приказка: откъс взет оттук.

01: Julianne Moore / Джулиан Мур

2011-09-16T01:18:00.001+03:00

Или една от най-красивите жени на света.

И защото в "Ханибал", на мистър Скот, ни разтопи от сексапил, чар и талант.

Веднъж чух шега

2011-09-04T01:32:00.027+03:00

Добра шега. Всички се смеят.

Мъж отива на лекар. Казва, че е потиснат. Животът му се струва суров и жесток. Казва, че е самотен в един заплашителен свят. Докторът отговаря, че лечението е просто: "- Великият клоун, Полиачи гостува в града. Иди да го видиш. Това ще ти помогне."

Мъжът избухва в сълзи.

"- Но, докторе!", отговаря той...

...aз съм Полиачи.

Изображение: ~faroutski

Докато Бербатов се усмихваше...

2011-09-03T00:23:00.070+03:00

...някъде под него, група джуджета с български произход получаваха урок по футбол от голяма Англия. Иронията в цялото падение е, че Митко беше изгонен именно от въпросните хипофизни лилипути, само за да намери признание сред великани.

Неслучайно след първия гол Берба тънко се усмихна. Без балканска злоба, без злъч. Саркастично, снизходително, опрощаващо. Така, както само човек с духовно, най-вече с игрово, превъзходство може. Защото знаеше каква агония ни чака. Ние само я очаквахме.

Последва втори, трети гол. Започваме да се правим на врачки: с колко точно ли ще паднем? Аз лично залагах на 6:0, но англичаните решиха да не се хабят повече, явно отегчени от липсата на достойна опозиция. Тъй де, на тренировка като на тренировка. Искрено съжалявам, че ни спестиха допълнителното унижение. Защото надали онези 11 същества ще благодарят на Бербатов, че след полученото показно ги пощади с умерена оценка. Не ги гони, нито хока. Усмихваше им се. Клетите. От толкова "правилен футбол" се изкривиха.

Така Митко отново доказа, дори гледайки от трибуните, че ще си остане най-достойният български играч на стадиона. И не се учудвайте, ако сливенският феодал лечков скоро, скоро подскочи като ощипана кадъна срещу казаните истини. После Перуката, известен още като борислав михайлов, после Стойчков, и всички подобни нещастници така алергични към градивната критика. "А за да си добър жокей, не е нужно преди това да си бил и добър кон. Иска се и мисъл. Не само соц." Издигнаха България в оново звездно лято на 94-та с футболен подвиг, само за да я сриват десетилетие наред като управленци.

ЗА РАЗПУСКАНЕТО НА НАЦИОНАЛНИЯ ОТБОР ПО СРАМ НА българия

Да си мъж не винаги означава да побеждаваш. Понякога...мъжеството се олицетворява и във всички жертви, които може да приемеш, издържиш. Като играчи нашите загубиха. Друго не се и очакваше. Но като личности? Можеха ли да спечелят поне като Личности?

Наивно се питам, коя от онези 11 твари ще се откаже от парите получени за този футболен срам? Онези 4 цифрени повиквателни, които навярно ще неглижира у поредната чалга дупка, насред салфетки и провинциална кир. Оставки някакви? Едно смачкано извинение да беше изпелтечено?

Докато финансирането не бъде обвързано с резултати...така ще е, така ще бъде. Логиката ни навява само един извод. Български национален отбор по срам НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ ни трябва!!! След като победата е мираж недостижим, остава само един начин за спасение на остатъците от нашата национална гордост - закриване. Спестените пари да бъдат пренасочени към единсвената ни отборна гордост - волейболните национали. Същите, които днес отвяха Турция с 3:0 гейма. За истинско развитие на футбола ни да остане единствено подпомагането на юношески школи.

Ако трябва да се играе служебно, светкавично назначаване на 11 пловдивски циганина. И без това само за тази национална драма не бяха обвиняеми. Ако от ФИФА се запънат, че отборите трябва да са съставени от хора, не от черни...ще ги съдим за расизъм. В замяна на услугите, целият катун ще може да използва националния стадион за свободна паша на всякаква аграрна стока. Наторяването ще им бъде заплатено допълнително.

Докато Бербатов се усмихваше...

....някъде под него се случваше библейско чудо. Цели 45 минути бг фигурантите не допуснаха гол. А някакви лукови глави, дори платили за да са на стадиона, развяваха знамена с ликовете на ген. Христо Луков и Васил Левски. Сякаш не им стига всекидневната гавра с национални герои из родните терени.

"Аз да се върна, да направя един слаб мач и да започнете да ме псувате? Или да се върна за кеф на някого да ме псува?”

снимка: berbatov.bg

...е най-красивият азиатски филм!

2011-07-24T23:30:00.012+03:00

Азиатска "тиха красота" извън думите. Не е редно тази филмова емоция да се преразказва. Нужно е просто да се преживее.

От толкова велики империи е останало само прах, спомен, пепел. Надживяни от безименните войни, борци...хора. Превърнали се в Символ.

Десет стъпки. По една за всяка година.

Една борба. Осмисляща всичко.

Герой...

***************

Източници

01 - wingsto.wordpress.com

02 - availableimages.com

03 - project-blu.com

04 - availableimages.com

05 - allmovia.com

06 / 07 -

Смущаващите български поп хитове

2011-06-28T20:59:00.019+03:00

Освен че днес станах в 3 сутринта, наспал се и доволен като оригнато бебе, случи ми се и друго изключение - пуснах си денс радио. То на свой ред ми оказа съмнителната чест да ме облъчи с 10 хита без прекъсване. Не помня точно колко издържах, но като изключим няколкото познати музикални допинга, мнозинството беше изнервящ комерсиален сакатлък.

Но ме накара да се замисля. Колкото и неприятни да бяха парчетата, въртят ги, знаят се, а след 10-тото слушане претръпваш и спират да те тормозят. Гениално проста схема за налагане на комерсиална музика. Може да ти я изрецитира и дете болно от Синдром на Даун. Преди това обаче трябва да създадеш песничките.

Българските поп изпълнители отчаяно си харесват само простата част. Издигнаха мрънкането за пари в официална политика. Когато стана ясно, че държавна хранилка няма да има, изнагляха с претенции за задължителен процент българска музика в ефир. Слава Богу, тази инициатива остана в историята само с жалкото си безумие и дебелоочие.

Мъчно, но факт - нямаме нито един англоезичен хит с европейска популярност. Съжалявам, но колкото и да ги кефи нашите бездарници да си правят едни и същи...неща, именно по този начин от масовата музика се печели. Дори румънците, през един Дунав, го разбраха и започнаха да се налагат с гръмотевични парчета.

Ние си имаме "Остава", която все така си ни изненадва с неизненадващо еднотипни...неща. Имаме си писателката-моделката-певицата Светла Иванова, която се справя с английския както цигане говори български. Имахме си и проект за бой банда. "Групата" се разпадна по-бързо отколкото свършва единствената им песен. Остана само като отживяла концепция и разбирания. Спрели някъде в ранните 90.

Денс хит? Как?

Елементарно. Много. За текст ви давам първите 10 думи, които срещаме в 80% от продукцията. Драскам ги произволно, а когато имам време, от телешкия си инат, ще ги навържа в куплет. Макар да имам музикална дарба на запушена ноздра, за пародията може и да го изпея. Ще е голяма драма, но Николета Лозанова ми е утехата. Вече ни доказа - дъното може да е много...надълбоко.

GIRL/S, CLUB, DANCEFLOOR, MONEY, JUMP, HANDS, HOT, SEXY, NIGHT + избирате произволно от 4-те състояния у пространството. за предпочитане UP / DOWN.

Ще унагледя цялата тази удобна безпомощност на родните поп звезди с един клип. За 8 часа, двама ентусиасти без особени музикални таланти, създават доста, доста зарибяващо парче. В домашна обстановка и без тонове апаратура. Да чухте мрънкане за държавна пара?

Вижте с един бийт, познат откъде ли не, и 10-те думички, как ги бива румънците. Booom, booom, zooom, zooom...елементарно като български премиер. Aма как раздвижва анатомията.

И за да не бъда нарочен като поредното хейт леке, дигащо си го за сметка на десетките български недъзи...ще подкрепя и родното. И да, гласът е фънки. Пей ми, Жоржо!

ИзводитИе:

- Проблемът на българските поп...неща май се оказа само един. Правят се по български. И не броя задължителната родна продукция. А неспособността за износ.

- Липсва въображение. А светът е голям, вдъхновение дебне отвсякъде. Ако някой творящ изпълнител се чувства недооценен тук, винаги може да пробва навън. Където отдавна работят както досега си говорихме.

- Не се търсят младите ентусиасти - текстописци, редящите нотички/бийтове на Правеца, пълни с идеи. Не с ламтеж за пари наготово.

- Липсва дигитална дистрибуция.

- И българското кино не получава много от т.нар. държава. Но с продукцията, която представи в последните 5 години, нима не си извоюва зрителското уважение и пари? От "Оффф, БНТ пак е източвало пари с тоя филм." до "Препоръчвам ти го!"

Това са все очевидни неща. Предъвкани до схващане на челюстта. Смущаващото на българските поп блогъри е...че са много смутителни. И обичат генералните обобщения за очевидни неща. ;) Което ме накара да се замисля...

...защо пък нашите...неща да не се подпомагат от държавата? Ако сложа лик на Бойку?

Снимка на деня: 11/09

2011-06-11T00:46:00.007+03:00

Измина почти десетилетие. Толкова много и толкова дълго горящите Близнаци бяха пред очите ни, че сякаш е невъзможно да се впечатлим от кадрите на онзи ден. "Падащият човек / The Falling man" за мен си остана снимката - икона. Пропита с целия възможен ужас и мъжество на обречените. На падащите Хора...

Наскоро попаднах на "документален" филм по темата, който никак не беше документален. Лютеше неприятно много от патриотичната американска истерия. Подсети ме обаче за една снимка. Фоторепортер беше щтракнал в едър план пожарна кола, която отива към Кулите. По-късно разказа, че нито един от тези мъже не се беше прибрал. Видях я преди 2/3 години, само веднъж. От тогава безуспешно я търся. Но намирам други...

Photograph courtesy Isabel Daser Bessler

Not yet realizing a terrorist attack was in progress, architect and amateur pilot Isabel Daser, eight months pregnant, asked a co-worker to take her portrait as a record of the day.

Photograph Alex Webb/Magnum Photos

On a Brooklyn rooftop shortly after the collаpse of the Twin Towers, Jenna Piccirillo and three-month-old Vaughan embody innocence and resilience, according to the photographer: "Life continues in the face of disaster … despite the horrors we inflict on one another."

Photograph by Matt Weber

It’s hard to believe that it’s been almost ten years since the massacre. I have been told that I will be remembered for this photo. I hope that’s not true…

Photograph by Matt Weber

The few people who have seen this picture seem to like it. I still feel very conflicted posting these because the people out there (in cyberspace) who lost friends or family will never fail to be saddened by these images. Again, I’m sorry if I have upset anyone…

Photograph by Matt Weber

When I was fourteen I took the test for Stuyvesant high school and actually passed. I took the easy way out and went to Music & Art because I knew the academic demands would be much less. These kids were most likely from “Stuy” and I can’t blame them for being happy. At that age it’s possible to be happy under almost any circumstances. As you get older I think every bad bit of bad news, whether it be political or just another senseless bombing in the middle east, has a way of getting under your skin. The advice I often get is “If you can’t change it, don’t worry about it” If everyone felt that way, nothing would get done. I don’t know how I would have reacted to 9/11 when I was fifteen. I might have been like all the “tough guys” who wanted to “Nuke ‘em All”. I’m proud that I haven’t become a conservative guy in my old age. It’s so easy to do…

Photograph by Matt Weber

There are all sorts of heroes in this world. There are the athletes that some of us root for as kids or even worse, still do as adults. Then there are the underpaid nurses who care for us when we get old, barely making ends meet, as they meet our rear ends with a towel…This fellow spent time at ground zero, and whether or not he had to deal with body parts, he surely had to breath those noxious fumes which lingered for several months. The smell of all the metal, plastics and who knows what burning, was so vile that breathing it on a daily basis, could make even the toughest people sick. His eyes seemed to have seen the worst of it, and I think he gave a lot more than most of us did after the terrible massacre on 9/11…making him a true hero.

Photograph by Patricia McDonough

Измина почти десетилетие. Инвазията в Ирак, според всички точки от международното право, остана престъпление. Най-скъпият повод за война. И най-гледаната трагедия в телевизиония ефир.

Източници/Sources

01 - weber-street-photography.com

02 - davidfriend.net

HALO 4. Легендата продължава...

2011-06-08T01:04:00.002+03:00

Не съм се и надявал отново да пиша с такова вълнение за HALO, както в първата ми публикация преди почти 2 години. Но факт, тазгодишното Е3 изневиделица ни сервира уникален дебютен трейлър на HALO 4.

Дивият телешки възторг, в който изпаднах, беше съизмерим единствено с адреналиновия шок на Главният. И ме накара тихичко да се подпитам - кой първи ще получи инфаркт - аз или той? :)

Когато невроните ми се кротнаха и започнах да разсъждавам трезво, ето до какви изводи стигнах:

-01- Bungie вече не разработва HALO. Да, част от техния екип се прехвърли в "343", но пък нещастниците от Майкрософт все така притежават правата. А всички знаем - те се интересуват само и единствено от свръх печалбите. Така по всяка вероятност нищо от бъдещата HALO трилогия няма да огрее пс геймърите.

-02- Тя от своя страна очевидно ще бъде фокусирана върху "Предшествениците". Дори някъде попаднах на неофициалното HALO 4runner. Можем само да гадаем с какво точно ще се сблъска Джон отвъд светлината. Кой знае, може да се срещне дори със самите тях. В анимираното HALO Legends: Origin се спомена, че след активирането на пръстените, Предшествениците се оттеглят на подобна структура.

-03- И докато чакаме тази година да се изниже, "343" явно са решили, че HALO хайпът е малко, и ще подгреят фанатиците като мен с HALO: COMBAT EVOLVED: ANNYVERSSARY.

Видеото с лека носталгия ме накара да се запитам - "Как толкова бързо се изниза 1 десетилетие?"

Да, да, да...виждам от някогашния хъс. Мамка му, така трябва да се твори, майната им на Майкрософт и тяхната конзолна промивка. Остава ми само плахата надежда да не омажат тотално бъдещите заглавия. Тази митична поредица просто заслужава достойно продължение....

...както и да доживеем Хейло на голям екран. Спилбърг, Джаксън, спите бе, момчета!!!

Когато българската анимация очарова

2011-05-21T19:52:00.013+03:00

Сърцето ни е биоинженерен шедьовър. На практика, единственият човешки мускул, който никога не се изморява, а безотказно работи през целия ни живот. От друга страна, очите ни са далеч от съвършенството. Истината е, че възприемаме анимацията благодарение на вроден очен дефект.

Накъде вия ли? За общото между двете. От един истински аниматор винаги се е искало да влага по мъничко сърце в творчеството си. На една истинска публика винаги се е налагало да влага повечко "виждане" за рисуваните красоти.

Съм от ония непораснали деца, които обожават анимационното изкуство. Така избирам, така ще бъде. Така ми е щастливо. Още преди да познавам часовника, знаех, че когато стрелките направят разкрач, по Канал 1 ще дават детски. Нищо чудно да гледам повече филмчета дори от двете си бъдещи деца.

Това, което с радост бих показал на моето момиче и момче, е един проект, в който се разказва за "БУБОЛЕЧКИ ОТ ДРУГА ГАЛАКТИКА / BUGS FROM ANOTHER GALAXY". Или очарователна анимация, дело на български екип.

България не понася талантливите. Никога не е, и още дълго няма да. Това обаче не отказва Йордан Лазаров (Danny Lazarov) - аниматор, завършил НБУ; Мартин Лазаров - студент Реклама, НБУ; и Методи Владимиров - студент Журналистика и масмедии, УНСС...да творят раздвижени рисунки.

"БУБОЛЕЧКИ ОТ ДРУГА ГАЛАКТИКА" представя историята на банда извънземни буби попаднали на нашата планета. Във всеки от планираните 22 епизода, чрез приключенията на буболечките, най-малките зрители ще научават любопитни и образователни подробности за света около тях.

Засега нещата върят трудно. Поради бедността и чиновничеството у нас...на Danny, Мартин и Методи многократно им е отказвано държавно финансиране за "Буболечките", и други проекти. Поради това мога да ви покажа само пилотни скици.

Надявам се обаче, че момчетата ще успеят. Не благодарение на парите, а въпреки тях. Вярвам, че в България буболечките могат да бъдат прочути и с нещо по-човешко от кючек.

Надали ще ви шашна, ако кажа, че аниматорът на днешно число е на стаж в Щатите. Повод, заради който още веднъж пораженческото - в България е вредно да си талантлив, може да зазвучи. По-важното е да си тиквеник...

...мммм, не. Всъщност, предпочитам да завърша с молбата да прочетете горните 3 имена пак. Така...след време, било и след повече...когато отново ги чуете, да се сетите откъде са ви познати.

a Tale

IMITATOR

Together we can

За етническите, за срамните триъгълници. Волене, защо?

2011-05-21T00:47:00.009+03:00

Днес политици и новинари едва за няколко часа превърнаха един израз в клише. Само в обекта на БНТ го чух 3 пъти в рамките на 30 секунди. Убеждават ни, че в центъра на София имало "Триъгълник на етническа/верска толерантност". Църквата, синагогата, джамията - сещате се.

На Волен Сидеров му трябваха минути да превърне този триъгълник в срамен. И също като него, бая ще ни държи овлажнено. Апропо, много е ръбато да сравняваш отношенията между хората с геометрия. В нея никога е нямало емоция. Само сухо и цифри.

По-яко е с вафли. Преди жените страдаха от вафлизъм, сега вече се "тункват". И политиците така. Сидеров цели 2 години беше безжизнен политически труп, избрал да мълчи като вагина страдаща от вагинизъм, вместо да бъде из потурчените Родопи. Защото признавам, много е лесно да се бориш срещу ислямизацията/турцизацията/доганизацията в центъра на София. Случайно пред десетки камери. Ей така...както случайно попаднал на американския посланик за да му връчи сметка. Случайно и тогава имаше обективи.

"АТАКА" е съвсем закономерен продукт на политическия вакуум в България. Всеки разумен човек ще разбере неизбежната необходимост от националистически партии в една система на плурализъм. И макар у нас да има десетки партийни образувания, има място и за още. Силни "зелени" формации, доуплътняване на лявото пространство след последната изборна агония на БСП, защо не...дори партия на пиратите, както има в Европа.

И всичко това с годините стана факт. Имаме си "АТАКА", "Национална гвардия", "Зелените". Последни се родиха червеното "АБВ" и "Движение 21". В този смисъл имах професионално любопитство, как ще се развият атакистите.

В началото тяхното фашистко говорене не ме плашеше. От безсилие дори им симпатизирах. Мислих си, че най-сетне дръндарския циганин - Доган Паша, ще бъде изправен пред непримирим противник. И така до 2008-ма, когато "АТАКА" единодушно гласува "ЗА" премахването на българския език като задължително изучаван в училище. Предложение, дадено от съпругата на Лютви Местан, която тогава беше член на образователната комисия към Парламента.

Впоследствие се прокараха и тези, че "АТАКА" всъщност е проект на самия Доган. Така помашкото население на България ще бъде оставено да гори между два огъня. И от "свои" и от жаждата за саморазправа на сидеровите скинари.

Не знам дали болен здрав носи. Но съм убеден, че Болен здрав ще го лющи на предстоящите избори. Наред с неговите ментално обременени националистчета. Сган, която все си търси някой друг виновен за собствената си социална нереализацуя и непригодност. Когато циганите и турците им доскучаят, предполагам ще скочат срещу жените в родната армия. Че петнели бойната й чест.

Мисля, че поне до есента Волен наистина ще оттегли подкрепата си от кабинета на ГЕРБ. Просто има прекалено много за наваксване. Нищо не му коства да блъвне от парламентарната трибуна поредната доза шизофрения по разписание. Няма да му коства да организира и още погроми. Ще става по-лошо. Тежко на невинните.

/ последна редакция 2:20 ч. следват други/

Идеално белите ви зъбки...

2011-05-14T21:59:00.008+03:00

...не изглеждат ли зловещо понякога? Едни неестествени, нелепи такива.

Идеално прави, идеално бели. Тази хорска мания ме побърква. Не е защото искате да изглеждате добре. Е защото искате да приличате на другите, които изглеждат добре като другите други. Идеалната челюст рядко може да представи една усмивка за обезоръжаваща. Сериозно, как може нещо с вид на детско чене-лакомство да ви вдъхва доверие? Такива фабрични усмивки седят толкова изкуствено, че неминуемо провокират съмнения. Като роботите от "Терминатор" - вечно усмихнати андроиди. Заприличали са на хората. Абсолютни пънове.

Тия зъбки са като ония тенове. В началото загарът изглежда здравословно и много секси. После се правите на Трипио от "Междузвездни войни" - с тен като облъчена тенекия. Хора, оранжевата кожа Е ГРОЗНА! Няма такъв цвят в природата. Зъбите ви също не трябва да си светкат сами в тъмното like G6. Ако това ви дава самочувствие, значи сте пълни комплексари. По-абсурдни са единствено мъжовете с лъщящи плочки на ноктите. Гнусен блясък. Естетичната хирургия е дяволско хитра индустрия. На десетки милиони хора е вменила, че е лошо да са си те. По-готино е да си като другите, защото те не са като теб. И от там се почва...едно доброволно подменяне на самовъзприемането, безсилно да проумее, че "Холивудска усмивка" важи само на червените килимчета, рядко у червените родни Икаруси.

Верно ли си мислите, че Доктор ти Енчев ще ви направи толкова готини и весели, че никога повече няма да ви се наложи да бачкате? Май, май...

...в този ред на мисли, разбирам единствено препатили като Берлускони, на който му се наложи инцидентно да разцелува връхлетялата го вяра. Пак малка цена плати за това покръстване - само няколко избити зъба. Той и преди напомняше на треторазреден актьор, схванал хитростта на живота: "Всеки, които работи, е глупак. Аз не работя. Просто се натрапвам на публиката." И Бойко Бо. тъй си холивудства. По треторазрядно му.

Един от митовете около Доналд Тръмп гласи, че вместо на традиционното интервю за работа, често канел кандидатите на неглиже обяд. Там всичко зависило...от солницата. Ако механично посолявал, без първо да опита, човекът почти винаги отпадал. Ако направо пробвал супичката, имал много по-добри шансове. До колко е верен не знам. Но звучи логично. Винаги е можело благодарение на малките жестове да си направим големи изводи. Подравнените зъбки, като оградка от кукленска къща, ми навяват само една мисъл. Купената красота трудно прикрива вродените малоценности. Или за онзи изначален, първичен ужас на Индивида да не бъде отлъчен от общото, ако не се съобразява със стериотипите на въпросното Общо. Отделно, всяка оградка, рано или късно, бива препишкана от съседското куче. О, ужас!

Имам леко счупване на преден десен зъб. То е уникално. Като не са избелени, не са и жълти. Използвам ги дори за дъвчене, не само за украса. Просто вкъщи си имам четка, паста за зъби, с които всекидневно се гъргаря. И кожата ми е с рожден цвят. Може да е скучно, ама поне си отива.

Знам, знам...няма нищо лошо човек да иска да изглежда "красиво". Знам, и че няма лошо да злоупотребяваш с тъпотия. Винаги съм казвал, че това е природно право, дори, когато масово се възползваме от него.

Ама писна ми, избирам машините. Хората толкова упорито се опитват да изглеждат и мислят като киборги. А точно малките бъгове ни правят неповторими. "Суета на суетите, всичко е суета!", както се казва в древния Еклесиаст. Аз обикновено допълвам с любимото: Предразсъдъци, всичко е предразсъдъци!

И да, случвало ми се е да се впечатля с добро от белите ви зъбки, когато не ги мисля за грозни.

Веднъж.

Беназир Бхуто. За храбрите жени в политиката.

2011-05-10T16:14:00.030+03:00

На 19-ти януари 1976-та Маргарет Тачър произнася своята прочута реч - "Събуди се, Британия!" Няколко дни по-късно, в руския вестник "Красная звезда", излиза статия със заглавие: "Железная дама страшает". Така се ражда един от най-емблематичните прякори в съвременната политика - Желязната лейди. Тачър остава в историята и като първата жена министър-председател на Великобритания. Управлява повече от 10 години.

И докато Европа се съобразяваше с волята на своята желязна госпожа, то Арабския свят беше запленен от харизмата на Беназир Бхуто.

Беназир Бхуто е първата жена избрана за ръководител на ислямска държава. До ден днешен остава и единствената. Едва на 35 г. печели мандат като министър-председател на Пакистан - 88-90 г.

Родена е на 21 юни 1953 г. в Карачи. Дъщеря на Зулфикар Али Бхуто, който по-късно е президент (71-73) и министър-председател (73-77) на Пакистан. Майка ѝ е родом от Персия, с кюрдско самосъзнание. След като Беназир получава добро образование в родината си, избира да следва политология в Харвард и Оксфорд. Завръща се в Пакистан през 77 г., когато нейният баща е министър-председател. Има намерение да се занимава с външна политика.

Няколко седмици по-късно военните извършват държавен преврат. Баща ѝ е свален от власт и арестуван, а цялото управление преминава в ръцете на диктатора генерал Зия Ул Хак. Той суспендира конституцията, налага военно положение, и кодекса на шериата в страната. През следващите осемнадесет месеца Бхуто често е поставяна под домашен арест, докато се опитва да събере политическа подкрепа против скалъпените обвинения отправени към баща ѝ. През 79 г. Али Бхуто, въпреки международните протести, е осъден в политически процес и екзекутиран чрез обесване. На следващата година и брат й е убит при мистериозни обстоятелства.

След смъртта на баща си, Беназир Бхуто застава начело на Пакистанската народна партия, като решава да насочи усилията си за възстановяване на демокрацията в страната. Бхуто нееднократно е поставяна под домашен арест и едва през 1984 г. ѝ се разрешава да напусне Пакистан.

Като емигрант във Великобритания тя продължава да ръководи ПНП - либерална партия, стремяща се към демократични промени. През 1986 г. военното положение е прекратено и Бенадзир Бхуто се завръща в страната, където е посрещната от хиляди нейни привърженици. Веднага застава начело на масови протести и кампании на гражданско неподчинение против режима на генерал Зия Ул-Хак и за провеждане на национални избори. Диктатурата на генерала приключва, след като загива през август 88 г. в самолетна катастрофа.

На първите свободни парламентарни избори, проведени през ноември 88 г., Пакистанската народна партия печели убедително и Бхуто става първата жена министър-председател в ислямска държава. През 1990 г., обаче, президентът Гулам Ишак Кхан освобождава правителството ѝ, обвинявайки го в корупция, злоупотреба с власт, непотизъм, и насрочва нови избори. След разпускането на нейния кабинет, мъжът й е арестуван и изпратен в затвор за две години по различни обвинения. На последвалите парламентарни избори, които са спорни, нейната партия не успява да спечели достатъчно места, за да сформира правителство. Беназир Бхуто става лидер на опозицията в парламента. Последвалите опити за дискредитиране на управляващата партия, стават причина Бхуто да бъде депортирана в Карачи с временна забрана да влиза в Исламабад, столицата на Пакистан.

През юли 1993 г., президентът на Пакистан разпуска новото правителство по обвинения в корупция и насрочва нови избори. На тях Бхуто получава широка народна подкрепа в четирите провинции и възможност да състави отново кабинет. Второто ѝ правителство е много успешно, но Бхуто допуска разрастване на корупцията. Това намалява значително нейната популярност за сметка на увеличения рейтинг на ислямските фундаменталисти. През 1996 г. е убит втория ѝ брат, заедно с още шестима души, при полицейска престрелка в дома му, което допълнително дестабилизира нейния втори мандат. За втори път нейното правителство е разпуснато от президента в края на 1996 г.

Беназир Бхуто губи изборите през 1997 г. и новата власт я подвежда под семейна отговорност за корупция и финансови злоупотреби. Мъжът ѝ Асиф Али Зардари, който е министър в нейното правителство, е осъден и изпратен в затвор за 8 години. Бхуто е осъдена на 3 години затвор, отстранена е от политиката и осъдена да плати 8,6 милиона долара. Беназир Бхуто решава да емигрира през 1999 г., като твърди, че е невинна и ще обжалва пред Върховния съд

На 18 окт. 2007 г., Бхуто се завръща в Пакистан с намерение да участва в парламентарните и местните избори, насрочени за 8 януари 2008 г., след като президентът Первез Мушараф я амнистира по отправените ѝ обвинения. На тържествено ѝ посрещане в Карачи, срещу нея е извършен двоен самоубийствен бомбен атентат, при който загиват над 130 души и 500 са ранени. Самата Бхуто остава невредима.

На 27 дек., малко след приключването на предизборен митинг на ПНП в Равалпинди, Беназир отново е атакувана. Докато стои изправена през подвижния капак на бронирания автомобил, за да маха на тълпите, срещу нея са произведени три изстрела от мотоциклетист с пистолет, след което атентаторът взривява експлозиви закачени по тялото му. Убива над 20 души от присъстващите и ранява 50. Беназир Бхуто, която е тежко ранена, е откарана в болница, но час по-късно е оповестено, че е починала от раните си.

На 28 дек. 2007 г. Министерството на вътрешните работи на Пакистан прави официално изявление, в което обявява, че Бхуто е убита, когато се е опитвала да приклекне обратно в автомобила, и от ударната вълна на взрива е ударила главата си в дръжката на подвижния капак. Обявено е също, че първоначалните изстрели са я пропуснали, както и че тя няма рани от шрапнели. По-рано, обаче, говорител от болницата направи изявление, че Беназир е имала рани от шрапнели по главата и това е причинило смъртта ѝ. Помощниците на Бхуто твърдят, че изявлението на пакистанското правителство са "куп лъжи", и че охраната на бившия министър-председател не е била на достатъчно високо ниво. Според пакистанската частна телевизия ARY отговорност за атентата поема терористичната мрежа Ал Кайда. Ден по-късно водачът на терористичната организация в Пакистан отхвърли обвиненията, заявявайки, че съществува заговор на пакистанското правителство.

След смъртта й, на нейно име са кръстени летище, улици и булеварди. Издава се и възпомeнателна монета.

Източници:

Wikipedia, dariknews.bg

Снимка на деня: Пясъци, Кръв ...и Ирак.

2011-05-07T17:42:00.013+03:00

Newsweek: Voices of the Fallen

At the American Society of Newspaper Editors conference yesterday, Washington Post Co. chair Don Graham held up the current issue of Newsweek titled "Voices of the Fallen" featuring the words of troops killed in Iraq — their letters, journals and emails sent to wives, sons, daughters, siblings, parents, sweethearts, friends.

Said Graham: "I'm holding what I think might be the best issue of Newsweek in the 75 years of the magazine."

/03.07г./

Защо решихте, че тя е луда?

Кога мечтите не са вървели ръка за ръка с лудостта?

Македонската Шипка. Или за битката при Червената стена.

2011-05-05T11:49:00.014+03:00

В идеалния център на София, точно до Кемпински Зографски, или както си го знам от дете - "Японският", има улица, която се казва "Червена стена". Типична за Лозенец. Тясна, стръмна, къса, вечно в сянката на големия хотелски комплекс.

Около нея се зашумя в годините на Прехода, когато преименувахме всичко де що носеше заглавие на комунистически изедник. Много хора бяха възмутени, че "Червена стена" остана непрекръстена. Така е и до днес. Тясня, стръмна, къса, вечно в сянката на хроничната ни историческа забрава. Нямаща нищо общо с червения режим.

От края на Битолското до Преспанското поле се издига огромната снага на Баба планина. Най-високият й връх Пелистер (около 2200 м) се издига над Битоля и понякога цялата планина се нарича по неговото име. По гърбицата на централния рид се издигат още няколко върха - безименният кота 1248 и Червената стена. Името си върхът е получил от огромната скала с червен цвят, срязана отвесно от юг.

Тук по билото на Баба планина през 1915-1918 г. е минавал фронтът между българската армия и войските на Антантата. От едната страна е стояла Шеста Бдинска дивизия. Срещу бдинци са две френски и една сръбска дивизии. До началото на 1917 г. войната е позиционна. Българите заемат командните височини кота 1248 и Червената стена и отблъскват патрулноразузнавателните нападения на французите. Тези почти две години бдинци използват за създаване на мощна укрепителна линия. Освен няколко линии окопи тя включва и солидни бетонни бункери - укрития за целия личен състав на дивизията.

Германският съюзник не пести цимента и бетонното желязо, които ни дава - българите задържат на македонския фронт едномилионна съглашенска армия, която иначе щеше да се бие с германците в полята на Франция. Германците не пестят и оръжието - бдинци са отлично въоръжени с картечници, оръдия, бомбохвъргачки, миномети. Оръжието обаче си плащаме с храна.

Бдинци, произхождащи основно от богатите полски села в Подунавието, научават с тревога, че децата и жените им гладуват. Самите те също гладуват - дневният пай намалява на 400 гр хляб. Селяните в Македония помагат с каквото могат, но това не стига. Французите имат други грижи. През 1916 г. войските им заемат Битоля, но не могат да използват града, тъй като българските батареи от Червената стена държат в обсега на оръдията си всяка сграда и улица. Затова в началото на 1917 г. френският щаб в Солун разработва операция, която трябва да отхвърли българската армия от Баба планина, да овладее Битолско-Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар.

На 12 март 1917 г. стотици френски оръдия откриват огън по двата върха - кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа. Българските окопи са преорани от около 200 000 снаряда. И въпреки това се случва нещо уникално за тази кървава война - българите нямат нито един убит и ранен. Предупредени от разузнаването, те се изтеглят в бетонните бункери в обратните скатове на двата хълма. На 14 март пет френски дивизии тръгват в атака срещу кота 1248, Червената стена и западната част на билото на Баба планина, зает от 8-ма дивизия. След шестдневни боеве кота 1248 е удържана. Осма дивизия хладнокръвно отби и обезкръви само за три дни настъпващите към участъка й френски части. Но ударът в тази част на фронта бе демонстративен. Истинската битка се разгаря за Червената стена, където тръгват в атака три френски дивизии. Бдинци наистина се биеха като лъвове и титани, както се пее в бойния им марш. Окопите преминаваха от ръце в ръце по няколко пъти на ден. Щикови атаки се редуваха с барабанен артилерийски обстрел.

На 18 март 1917 г. Червената стена бе наречена вече с ужас и възхищение "Македонската Шипка". В редица участъци наистина бдинци, свършили патроните, търкаляха огромни камъни и скършени от артилерийския обстрел дървени трупи върху пълзящите към върха на хълма френски вериги. Но в крайна сметка в началото на май 1917 г. Червената стена е превзета от французите. Българите отстъпиха на съседния връх. Цялата останала позиция по Баба планина остана в български ръце, а Битоля - под обстрела на българската артилерия. Така че от военна гледна точка падането на Червената стена не представляваше никаква загуба.

Но символичното значение, което бе придобила Червената стена, не можеше да остави върха във френски ръце. Командването на Бдинската дивизия съсредоточи около Червената стена цялата дивизионна артилерия. На един стръмен съседен връх българите изнесоха на ръце шест нови батареи от тежки гаубици. Предните пехотни части също бяха снабдени с едно ново, току-що закупено от немците оръжие - огнепръскачки.

На 18 май 1917 г. върху двата френски полка (6000 души) заели Червената стена, се изсипва ураганен артилерийски огън. Особено ефективни са шестте нови батареи, от които французите се виждаха като на длан. След двучасова стрелба френските окопи бяха затрупани с град от ръчни бомби. До френските окопи са се промъкнали под прикритието на артилерийския обстрел специални щурмови команди.

След това идва редът на огнепръскачките. От френските окопи се разнасят раздиращи сърцето писъци. Огромни пламъци лумват на десетина метра височина. Горят хора, складове с храна и "твърди" напитки, изпратени с тонове от патриотични френски производители на коняк. Скоро затрещяват и взривяващи се боеприпаси.

Когато всичко утихва, един български полк тръгва с натъкнати ножове към върха.

Българите атакуват мрачно, без обичайното "ура", вървейки прави, без да залягат и без да тичат. Не го посрещна нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници - единствените оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце. Червената стена е отново наша и остава наша до края на войната. Петте френски дивизии загубиха от 40 до 75% от състава си и повече не предприемат нито една настъпателна операция в този участък на фронта.

Автор: Проф. д-р Божидар Димитров

Източник: bg-history.info

Изображения: petar.krastev.com

толкова, толкова велика песен.

2011-05-02T18:46:00.010+03:00

Започваш да я слушаш. Копчето е наполовина. Несъзнателно усилваш. Обикновено след първия припев. До края звукът е почти на макс. Тази песен просто не може да звучи тихо. Няма да е същият прилив от енергия, свистящ въздух, бушуващи китарни рифове...

...няма да е толкова, толкова велика. Обсебена от емоции, въображение. Страст. Тук кипи частичка от Сътворението.

Написана е няколко седмици преди да умре. Сякаш е знаел - в нея влага целия свой гении, ексцентризъм, извратеност, богохуство......жажда за живот.

Да, Фреди. Твоето шоу ще продължи вечно. Мамка му, дори шибаният ти хомосексуализъм май си е бил на мястото...

Queen - The Show Must Go On

i can fly, my friends:

Empty spaces - what are we living for?

Abandoned places - I guess we know the score.

On and on!

Does anybody know what we are looking for?

Another hero - another mindless crime.

Behind the curtain, in the pantomime.

Hold the line!

Does anybody want to take it anymore?

The Show must go on!

Inside my heart is breaking,

My make-up may be flaking,

But my smile, still, stays on!

Whatever happens, I'll leave it all to chance.

Another heartache - another failed romance.

On and on!

Does anybody know what we are living for?

I guess i'm learning

I must be warmer now.

I'll soon be turning round the corner now.

Outside the dawn is breaking,

But inside in the dark I'm aching to be free!

The Show must go on!

The Show must go on! Yeah!

Ooh! Inside my heart is breaking!

My make-up may be flaking!

But my smile, still, stays on!

Yeah! oh oh oh

My soul is painted like the wings of butterflies,

Fairy tales of yesterday, will grow but never die,

I can fly, my friends!

The Show must go on! Yeah!

The Show must go on!

I'll face it with a grin!

I'm never giving in!

On with the show!

I'll top the bill!

I'll overkill!

I have to find the will to carry on!

On with the,

On with the show!

The Show must go on.

"Няма да бъда просто звезда, а ще се превърна в легенда. Дори и да нямам пукнато пени, ще ходя като персийски принц и никой няма да може да ме спре."

Започваш да я слушаш. За кой ли пореден път...

...Вел

Войната е в твоята кръв. Сърцето в твоята пушка.

2011-04-30T20:47:00.009+03:00

"Хората от 10 хиляди години убиват децата на други хора. Така на планетата има повече място за техните." - Дарвин

Историята винаги ще има нужда от воини. Понякога...ще ги нарича герои.

Войната е най-продължителната човешка дейност. Преди още да земеделства, да скотовъдства, да строи, дори да говори...примитивният човек вече е проливал кръвта на себеподобните си. Спомнете си онези емблематични първи кадри от "2001: Една одисея в космоса" на големите Кларк и Кубрик. Когато приматът осъзна, че ще има много по-голям шанс да пие от водата, ако вместо само с ръце, атакува и със сопа. Агресията е присъща на ловците. Тези, които се хранят с мърша, не се нуждаят от нея, както нямат и необходимост да убиват. Оттам насетне, всяка голяма цивилизация е била построена благодарение на доспехи и бомби.

Подобно на вирус, войната се е промъкнала из вените ни. Независимо колко силно се опитваме да я подтиснем...тя все повече се бори да излезе на бял свят. И винаги излиза. Винаги.

Краят на една война не означава край на всички. Когато Айнщайн е дал атомната формула на Ф. Рузвелт, ученият се е надявал, че властимащите ще бъдат толкова ужасени от тази нова мощ, че никога повече няма да воюват. Само 2 десетилетия по-късно...човечеството вече е на ръба на ядрен конфликт.

През последните 50 години научихме повече за военното дело...отколкото за предишните 5000. Оказва се, че едва 2% от войниците са освидетелствани социопати, които изпитват истинско удоволствие от това да убиват. За останалите 98 това е несвойствено, отблъскващо. Как тогава през Втората световна желанието да натиснат спусъка са имали под половината, а при кризата на Фолклендските острови над 90% от войниците?

Нарича се условен рефлекс. Това, че не сте се маризили от години, няма да ви попречи за секунди да вземете бойна поза, нали? Ще стане само и светкавично. При тренировки и за по-кратко. Съвременните военни школи могат да манипулират този рефлекс до съвършенство. Новите оръжия правят убиването все по-достъпно. Увеличеното разстояние все по-поносимо. Изпълняването на заповеди не оставя място за моментни угризения. В критични ситуации, именно инструкциите са това, което за броени секунди превръща хората в механизми.

Или в чудовища.

Така първата жертва на войната всъщност става човешката невинност. За да я утешим, измислили сме си понятия като "справедлива война", "свещена война". Под тях обикновено разбираме на парчета да са разкъсани само непознати със странни имена и различна религия.

Това, за което никое обучение не подготвя са последиците. В западната култура е познато под термина "shell shock" или още „боен стрес”. Специфично състояние на войниците, предизвикано от огромното натоварване и напрежение на бойното поле. Това се отразява на боеспособността им, понижава техния морал и води до тежки психически разтройства. За пръв път историята записва случаи на боен стрес по време на Американската гражданска война от втората половина на 19 в. С пълна сила феноменът се развихря през Първата световна война. Медицината изчислява, че при тежки и продължителни конфликти, съотношението на жертвите на стреса и битките може да достигне дори 1:1.

Не ти трябва raison d'etre. Неизбежно гледаш на живота по-простичко. През мерника на спейперистката винтовка. Каузите, каузите са онзи невидим щит и щик, които окрилят редовете с войници...каузите.

Оръжията...

...са другото противоречие. Изпозастрелват баланса. С тяхна помощ десетки бездарници са се възкачвали на власт и извършвали безчет изродщини. Обаче не всеки човек с оръжие е лош човек. Не всеки без оръжие е добър. Лошият човек без оръжие може да направи адски много поразии. Добрият човек с оръжие не винаги може да ги предотврати.

Така приятелят с пистолета става нашият герой. Врагът с пистолета е звярът - убиец. И хората, които убиват звяра, без да пострадат, са магьосници. Единствената магия, която не могат да овладеят е тази, с която да ти върнат чувството за безопасност. Дори твоето пушкало да е два пъти по-голямо то не може да ти върне сигурността, която насоченото срещу теб дуло ти отнема.

Дали съм военолюбец...от онези двупроцентови касапи? Не знам. Наистина.

За жалост, историята ни дава твърде много, прекалено много потвърждения, че войната е просто още един от стандартните инструменти за правене на голяма политика. Освен масово безумие на милиони хора. Голата сила е решила повече конфликти от всеки друг фактор...жестоко, но човешко. Всеки, който забравя това си плаща прескъпо. Заедно с невинните.

Със сигурност мога да кажа, че пацифистите ме дразнят. Понякога повече и от еколозите.

По ирония на съдбата, точно на един такъв ще посветя тази публикация. На Дона Драгова, която от скоро си наричам и Лимон. Защото съм убеден, че от нея би станал чудесен войник. От ония диви копелета, които се молиш да са наблизо, когато положението стане тип: "бургазлия с Адидас си има проблем с теб." И заради един спор.

Историята винаги ще има нужда от воини. Понякога...ще ги нарича герои.

P.S. Критика на тази статия може да прочетете в блога на Мартин Атанасов а.к.а Мартион.

Reporters without borders - The voice

2011-04-29T15:21:00.029+03:00

Репортерството е доволно помиярска работа. Жужиш с микрофона като проститутка, надявайки се някой да ти върже за 15 секунди, че да си направиш материала.

" - Ааааааа, ние много харесваме вашата телевизия, ама хайде да не ни снимате, бързаме. Иначе сте супер!" Странно е, но подобни отговори са доста чести. Този парадокс ми напомня за реакцията на първите хора докоснали се до фотоапарата. За искрения страх от снимки, защото мислели, че машинката краде душите им. Най-ентусиазирани за тв изяви по правило си остават циганските катуни.

Това рефлектира върху поведението на този с микрофона. Ще да си невъзпитан, нахален, доста катил, ако искаш да си свършиш задълженията. Като добавим и традиционната липса на подобаващо образование, и НАЙ-ВЕЧЕ, по-широка обща култура, родните репортери наистина са неприятни същества.

Иронията е, че обществото по-често се обръща към тях, отколкото към легитимните власти за помощ. Признавам, изпитвам специфично уважение към хората намиращи се между редакторката наковалня и гражданския чук. ТРЯБВА да ги има. И да хапят.

Международните обаче са друга порода броненосци. Аналитични, ерудирани, доста по-критични. Няма как да прозреш дълбоката и двулична международна политика без подобни възприятия. И цялата тази обърканост, диктувана от Великите сили, се налага да я преведеш на език прост, народен, за баба ти Гицка от село Чукурово. Без дипломатически ноти.

Защото българинът винаги се е интересувал от международните дела. Интересувал се е още преди да проима собствена държава. Не, Ганкиното кафе, френските газети далеч не са само литературни съчинения. Те са част от прелюбопитната наша природа.

- Първото българско списание се казва "Любословие", списвано от Константин Фотинов. Издадено е през 1844-та.

- Първият български вестник се казва "Български орел", списван от Иван Богоров. Издаден е през 1846-та.

Освобождението е от 1878-ма.

Следващият път, когато чуете, че има загинал кореспондент, убит от бомба, ислямистки фанатик или заблуден куршум...не бързайте да го осъждате за лудата глава. Преди да съдите, трябва да се опитате да разберете тези хора. Те не са като вас.

Има истории, които трябва да бъдат разказани. Независимо от цената. Това са хората избрали да съхранят хрониките и картините на съвременната човешка памет. Без записите щяхме да се объркваме и спъваме като недъгав с патерици.

"И тези сухи факти не са просто опис за рисковете на професията. Подобна страст към отразяването на конфликти много трудно може да се разбере от зрителя, който с удивление наблюдава бомбардировките над Багдад, но безопасно настанен в своя хол.

Всяка съвременна война, освен войници и цивилни, е взимала своя дан и от военните кореспонденти.

Лично познавам човек от отдел "Външни новини", който по време на войната в Босна е бил под снайперистки обстрел. Отразеното слънце в обектива на телевизионната камера автоматично го превръща в мишена. Дори това е достатъчно да бъдеш убит на живо в ефир."

Най-новото видео на "Репортери без граници"...отново впечатляващо. Странно, дори показването и споменаването на телефона не ме издразниха.

с благодарности на Русана Велчева за видеото

А страната, която се води на Свободата е подпомагала двама от тези диктатори. И това е просто политика. Международна.

***** туризъм има, но не грее в България.

2011-04-28T13:28:00.005+03:00

Всеизвестен факт - Чърчил е презирал Балканите. А особено силна омраза е таял към българите. За първото е казвал, че окъдето започват да миришат тоалетните, там свършва Европа...за второто стига дори по-далеч.

"Символичната" война, която обявяваме на САЩ и Англия доста несимволично заличава центъра на София. Знаете, България е била в ролята на агресор. Те пък са били учителите, които с бомбастично показно ни ограмотяват как се прави голяма политика с големи бомби, а не само с големи рекопляскания. Чърчил бая трябва да е пръхтял от кеф в тия времета, та гласно да споделя мечтата си на мястото на София да посади картофени нивя. Бил е близо - към 5400 разрушени сгради, около 1250 убити.

Но найсе София оцелява, Чърчил озопнал краци, а вие сигурно си мислите, че за почти век картофите и тоалетните са ни станали чужди, барем отъркали сме се у цивилизацията.

Ми, заблуждавате се.

60 години по-късно си имаме премиер с вид и интелект на картоф, а БЪЛГАРИЯ освен в ЩАТЕН ТУРСКИ КЕНЕФ, всяко лято се преквалифицира и в общоевропейски.

Тълпите бедни западноевропейски и руски прошляци с радост изкупуват евтини куверти за родното черноморие. И с още по-голяма радост, направо зор, извършват физиологичните си нужди насред вълничките му. Така хем не дават в жертва на балканската дребнавост стотинките си, хем пък наистина могат да направят нещо екстремно, което иначе не биха си позволили в бяла държава.

Да си го кажем направо - и вие да се намирахте в страна от 3-тия свят и вие щяхте да постъпите така. Не случайно изстъпленията на чуждите туристи, особено скандинавци и англичани, засенчват дори и тъмните балкански субекти. Дисниленд с пороци за възрастни.

Ние им ядем "дупетата", те пък ни пият разредените спиртни мочки. Кажете ми, че после няма провидение. ;)

Ако пък бяхте богати и с яхта, отдавна да сте се закотвили на Ривиерата или друга средиземноморска дестинация. Насред презастроени комплекси, тясни като кокошо дупе няма какво изтънчено да откриете. Нито в евтиния и разреден алкохол. Нито във вечните строежи из местата за релакс и контакт с природата.

Най-вече....не си представям, че мръсната вода, пясък, чалга и прочие селяния ще се услади на някой богаташ, че да го провокира да остави доволна голяма пачка пари.

България е НЕСПОСОБНА да привлече платежоспособни туристи. Далеч е дори от Турция и Гърция по стандарт. Единствената приумица, която се спазваше тия 20 години е "сечи дърво, постави бетон". Главно от забогатели мутри и агенти на ДС, които инвестираха всеки наличен капитал в скъпи хотели от евтин стремеж за още милиони. Хвала Богу, много изгоряха, не малко се разориха, някои леко се самоубиха.

Това не променя главното. Национална стратегия за развитието на туризма НЯМА! Наближаващото лято за сетен път ще го докаже. Да, хотелиери, ресторантьори вероятно ще дадат на края на сезона пресконференция, на която със звезди в очите ще обясняват за събраните приходи...

...но това са звезди като онази дето бутнаха от Партийният дом.

Уж от рубини, но всъщност бутафорна и фалшива соц икона. Сега по сиромашки лежи забутана в задния двор на Централната баня, подобно на родния туризъм.

И той има 5 звезди, но никоя от тях не е със скъпоценно покритие.

Аз ще страня от родното черноморие през лятото. Предпочитам да избягам в планината, докато с интерес чакам новите парадни акции на Цвъ Цвъ по случай летния сезон. Ако пък някой псевдонационалистически тиквоносец, или още по-лошо - "Facebook патриот" се почувствал засегнат, нека да помогне на министъра с кръщенето. Давайте момчета, с вас съм: "Жапанките", "Мисирки със свирки", "ПриБоят", "Кукуруз на плажа", "Полякини по монокини". Само да не е "Октоподът", че ще се повтаря. Това не му пречи да си плува, де...гусин Петров кой знае на кой плаж ще го гледаме туй лято.

И не се чудете дали Чърчил не е бил прав. Какво искате от нация, която си има чаено време вместо ракиено? Пфу, обратна му работа, диър.

Изображения:

01 -

02 - http://velqn.com/?p=1173

Снимка на деня: Майката

2011-04-26T13:36:00.006+03:00

Десетте Божи заповеди в Десет думи

2011-04-25T15:35:00.036+03:00

- НЕДЕЙ!, НЕДЕЙ!, НЕДЕЙ!, НЕДЕЙ!, НЕДЕЙ!, НЕДЕЙ!, НЕДЕЙ!, НЕДЕЙ!, НЕДЕЙ!, НЕДЕЙ!, НЕДЕЙ!

Мога да ги кажа и в три.
- НЕДЕЙ! - НЕДЕЙ! - НЕДЕЙ!

Дори с две букви.

- НЕ!

Всъщност те са осъвраменяване на други закони от древността. "Кодексът на Хамураби", например. Чувалили сте за него? Най-старият писан закон, в който централно място намира отрицанието на изневярата. Забранява още кръвосмешението, прелъстителството и т.н. Не? Нищо. Потърсете информация тогава. Заслужава си.

Седемте смъртни гряха в началото изобщо не са били седем, а по-малко. Едва през средновековието са били дописани. Отново от хора.

Мойсей пък води началото си от сирийския мит за Мизис. Тук сами може да се сетите за вдъхновението - откриване във вода, жезъл - змия, разделено море, каменни/дървени плочи с предписания.

Не скачайте! Не богохулствам на гърба на най-святата християнска седмица самоцелно. Притрябвало ми е. Пък и ще е жалко, подло, комично.

Факт - действително мисля, че религията е вторичен продукт на страха. Реакция към загадъчната Вселена, често враждебна към пещерния човек. Чрез божествени асоциации той си обяснявал природни явления като гръм, дъжд, буря. А всичко разгадано плаши по-малко.

ВЯРВАМ също, че верите са психопатология, която разделя хората. В тяхно име са извършени едни от най-свирепите кланета в историята. Църквата - най-репресивната, жестока мярка измислена от човек за Човека. Наред с изкуството. В Ада, предполагам ще има повече попове, епископи, кардинали, папи...отколкото обикновенни люде.

И отделен казан за митрополит Николай Пловдивски и неговия Ролекс за 10 бона. Ех, трудно ми е да следвам родните духовни пастири по тая богоугодна пътека. Откъде да ги извадя тия десетки левове? Знам...вярата си има цена, но пък това ДДС. Май неспасен ще си остана. А кога съм губил Душата си - не знам. Странно, а всеки свещеник точно в това ме убеждава.

Обаче съм вярващ. Искрено вярваш. И това за мен не е въпрос на избор, а на убеждение. Разбирам го като желъз, който те поддържа и не ти позволява да стъпиш накриво. Да се вдигнеш на крака щом паднеш.

Ако кажа, че не вярвам, и така да се самозаблуждавам, че съм по-силен от вярващите...означава да хитрувам. Тоягата също е в моите ръце. И имам достатъчно смелост да го призная.

Бих прочел дори Корана. За да разбирам по-добре. Да се страхувам по-малко. После Суната на пророка Мохамед. Знаете ли, че Христос всъщност се споменава повече пъти в Корана отколкото Мохамед? Че последният проповядва мюсюлманите да зачитат Тората /Стария Завет/ и Инджила /Евангелието, Новия Завет/, защото те са от Аллах - трябва да се спазват. Наред с почитането на Дева Мария като единствената жена заченала непорочно, и още десетки християнски светци.

Не го правя, защото не знам арабски и не мога да го прочета в оригинал. Преводи не искам. Те са промили податливите с приказки за Джихад - иначе учение за духовно израстване, чиято интерпретация окървавява света.

Самата дума "ИСЛЯМ" в превод означава "СМИРЕНИЕ". Дам, Божествена комедия в човешко проявление.

"Ислямист" е обидна категория! Научих го от редакторката - Алексчето. Цитирам по спомен. Смисълът е запазен. И много красноречив.

"- Ако пак употребиш "ислямист" така в обект, смятай, че ще те изгоня от нюзрума веднагически! А няколко посолства ще ни дадат под съд, ако не го видя и пусна в ефир."

Не, не всеки мюсюлманин е терорист. Но повечето терористи са мюсюлмани. И американци. Просто едните си имат наред с "харам" и "тахия". Другите - "демократични бомби". Открийте 7-те разлики.

А всичко можеше да започне и приключи единствено с "Не пожелавай нищо, което е на ближния ти!!!" Докато не пипаш чуждото всичко ще бъде наред. И тъй като хората винаги правят обратното...нещата никога не са ОК.

"Светец е този, който прости първо на себе си!", така казваше един мой преподавател от университета. Всъщност го каза само веднъж, преди три години, но го запомних веднага.

Разбирам го като подтик, първо да търсиш сили в себе си, а не да чакаш наготово да ти падне от небето. Щот така е по-лесно.

По-горе "НЕДЕЙ!" не е написано 10 пъти. Повече е. Колко от вас са го забелязали?

Най-горе може и да има, може и да няма белобрад старец. Не знам. Но докато прекарваш земния си живот в мисли за задгробния, значи, че в нито един от двата няма да бъдеш пълноценен.

И забравяш, че си пуснат на Земята освен да се мъчиш...и да откриваш всеки БОЖИ ден, че Животът може да бъде и прекрасен. По собствените ти канони. Без догми. С мъничко любов. С отмъщение дори. ;)

Всеки, абсолютно всеки от нас има своя Тартар /древноелински ад/, с който живее. Белези, спомени, съвест - кажи го както искаш. Само той е с вход свободен. Количеството места в Рая е ограничено. До него сами може да се доберем...

...единствено трябва да си простиш.

Изображения:

01 - thefirstpremise.blogspot.com

02 - islambulgaria.blogspot.com

Музика в телефон

2011-04-24T11:47:00.022+03:00

Когато за първи път помъкнах песни със себе си, влачих и едно допълнително кило, което тържествено ми смъкваше гащите в произволни моменти. Беше точно като това:

Правоъгълникът, с цялата си ръбатост и гениалност, символизира лишеното от въображение мислене и творческо безсилие. И Бога ми, уокмените освен техническо достижение бяха и изнервящо непрактични. Не броя 2-та чифта резервни батерии. Те се пестяха като пренавиваш лентата с моливче. ;) Нито 3-те касетки, барабар с кутийките, които трябва да наблъскаш все някъде, ако искаш разнообразие. Нито, че обикновено си набавяхме най-новите песни с много упорито и много дебилно висене пред уредбата, снайперистки нацелили се в заветното копче REC!!!! Естествено, аматьорските записи почти никога не ставаха както трябва, но беше невъзможно да се пречупи тоя ентусиазъм.

Уокменът, напук на името си, просто остана половин газобетонно блокче. ;) Което освен, че ми навява много сладка носталгия ще завещая и на потомството.

Като е любов, нека е голяма. ;) Тия неща се помнят като първата целувка на пейката пред блока.

Животът променял. Кой е той, че ще променя, бе?

Ей го на...технологията се смени, музиката остана.

В момента имам точно 28 бройки в телефона. Едната част филмова музика. Нея слушам предимно за лека нощ. Другата е изцяло комерсиална...нещо за ритъм, крачка, и предпазване от досадните селтаци, вечно викащи в "мобифоните" си у Градския. Разбирам, че е доста разпилян, дори противоречащ си плейлист, но пък в него прозира душевните му бури от последния месец. :) Смутове разни. Така ми изнася.

Саундтракът е особена категория. Напряга при злоупотреба. Освен да изнудва за специфично състояние на ума, не може да мине и без: "е точно на тоя акорд, е точно в тая сцена, е само колко беше яко!!!" Не е като за всеки ден...

...но откакто за 3-ти път гледах "Repo Men" просто се побърквам от OST-то му .

Избраното:

01. Perez Prado ft. Rosemary Clooney - Sway

02. Nina Simone - Feeling Good

03. Moloko - Sing It Back

04. Unkle - Burn My Shadow

05. The Mamas & The Papas - Dream A Little Dream Of Me

*****

Матрицата е ясна. Толкова много култ и религия има тук, че се ограничих само до две. С другите съм се предозирал още преди години.

01. Juno Reactor - Conga Fury /Animatrix Edit/

02. The Crystal Method - The Matrix

*****

По тия педали ме запали Светлището. Слушайки "Use Somebody" ми става много спокойно. Почти в равновесие. Прещтраквам и толкоз. Напомня ми по нещо за "Clocks" на Coldplay. По-точно, сцената от Мадагаскар 1, как животните щипваха от зоопарка и попадаха в космополитния град. :):):) Втората ми е по-любима.

01. Kings of Leon - Closer

02. Kings of Leon - Use Somebody

*****

Алтернативно. И много добро. Близко на Juno Reactor, Infected mushrooms.

State Of Mind - Sun King

*****

Кратко, точно - див комерс.

01. David Guetta - Memories

02. Kanye West - All Of The Lights

03. B.o.B feat. Hayley Williams - Airplanes

04. Far East Movement feat. The Cataracs - Like A G6

05. Jessie J - Do It Like A Dude /Explicit/

06. Katy Perry - Teenage Dream

07. Timbaland Pts One Republic - Apologize

08. Chamillionaire - Rider

09. T.I. ft. Mary J. Blige - Remember me

10. Tinie Tempah ft. Eric Turner - Written in the Stars

11. Shakira - Waka Waka

*****

Да, да...знам. Ама ми харесват. Не, не...не бях сред подмокрените тинейджърки на концерта му у нас.

01. Enrique Iglesias Feat. Ludacris - Tonight /CDQ+Dirty/

02. Enrique Iglesias Ft Ciara - Takin Back My Love

*****

Българското включване.

Родните рап фъфлещи тюфлеци заслужават единствено подигравка и снизхождение. Феновете им също. Нелепо подражание на западните негра, особено на 2pac, което нема връзка с бг реалността. Последно се смях на някъв Сарафа, дето в клип позира до картонена патрулка...жалка гледка. Иначе като го питаш, куките се му козируват. О, моля ти се.

"Ice Cream", "Respect", донякъде "Ъпрурт", Бате ти Сашо са единствените, които досега успях освен да приема насериозно, и чистсърдечно харесвам. Нещо различно от обичайния гангста шит.

Емануелчето пък ми е любимка. Толкова простичка, че чак сладка! Емо, за другата година ми дължиш мартеница с нея!

01. Bate Sa feat. Santaflow and Norykko - Sofia Madrid

02. Bate Sasho feat. Diva & Satanas - Gore glavata

03. Bate Sasho feat. Maryetha & Alex Jr. - Cenata na istinata

04. Lora Karadjova feat. Goodslav - Neka bude liato

05. Rumaneca i Enchev ft. Emanuela - Danak liubov

После ще дам линк към всяка песен...сега ме мързи и ми се пие кафе.

понякога e.

2011-04-20T18:43:00.019+03:00

Онова невидимо усещане.

- Понякога е като притеснението на майката, чието дете закъснява с 10 минутки. През това време тя е измила една и съща чиста чаша вече за трети път.

- Понякога е гузността на алкохоликa, който е обещал на близките си да не пие повече. Но отново скришом разрежда "само две глътки" в сокчето.

- Понякога е съвестта на лекаря преди да заспи. Същата, която цяла нощ го държи буден с втренчен поглед в тъмнината, питайки го: "Всичко ли възможно направи?"

- Понякога е сладостта на наркомана. Който усеща как божествената топлина се разлива из вените му. Обратно на очакванията...тя първо се разтваря в крайниците, едва после превзема сърцето и ума. Тогава тя не е отрова. Тя е благодат. И е прекрасна. Няма къде да отидеш. Имаш си само нея. И е твое спасение.

- Понякога е като раздразнението на публициста, щом не усеща думите на вкус. Когато не успява да даде нужното острастяване на редовете си. Или са сухи, подобно на дърта първескиня, или излишно хищни - като неопитна мома. Как самото ти сърце диша в текста, но през надянат противогаз.

- Понякога е като безсилието на ранения, който трябва да се научи да ходи повторно. Атрофиралите от залежаване мускули, треперещите нерви, не могат да бъдат подчинени от рацио медицината. Единственото, което ги опитомява са волята....и завистта по отминалите времена. Онези, в които всяка крачка не е причинявала зверска болка, а си можел да надбягаш вятъра. Искаш само да ходиш отново. Нищо повече. Нищо повече.

- Понякога е като вълнението на ослепелия пианист, който никога повече няма да вижда пианото, но винаги ще вдишва уханието на лакираното дърво. А пръстите му ще продължат да играят по душата на невидими клавиши.

- Понякога е като безсмъртието на идеите. Подобни на спартански войн...те никога не умират. На противниците винаги ще е необходимо да се борят с тяхното наследство и подвиг. Идеите не загиват. Идеите живет вечно.

- Понякога е като озлоблението на стария циник. На когото в младостта са предричали бляскава кариера, а той я е разбил насред тонове нереализиран потенциал.

- Понякога е просто като ритуалната чаша сутрешно кафе. Нямаш нужда от нея, но имаш потребност. Или като спомена за първата истинска любов, пред който винаги ще потреперваш от вълнение. Или като последната цигара, която e последна вече от 10 години.

Винаги е онова недоловимо усещане, че времето ти тече и изтича, а ти тъпчеш на едно място. Отегчен от скука и рутина, безсилно оставаш всичко просто да се изниже покрай теб. Пропиляването. На толкова много секунди.

След всеки изминал ден въздишките стават все по-тежки. Емоционалните многоточия все по-дълги.

"Победа в поражението. Няма по-възвишена.

"Смазаната кариатида", Огюст Роден

Тя не се е предавала. Още се мъчи да вдигне камъка, който я е повалил. Тя е бащата, който се бъхти, макар ракът да го разяжда отвътре, за да донесе вкъщи още една заплата. Тя е дванайсетгодишното хлапе, опитващо се да замести майката на братчетата и сестричетата си, защото Мама е отишла в Рая. Тя е пожарникарят, опитал се да спаси още един човек, докато димът го задуши, а пламъците му отрежат пътя навън.

Всички невъзпети герои, които не са успели да победят, но не са се отказали докрай. Отдай чест и виж Малката русалка. Тя не съжалява, но трябва да си плати. Всеки избор си има цена. Не е само тъгата по дома. Никога няма да стане като другите хора. Когато ходи, на всяка крачка сякаш ще стъпва по остри ножове.”

Из "Странник в странна страна", Робърт Хайнлайн

PAROV STELAR - /3 in 1/ - i need this sound!

2011-04-18T22:16:00.011+03:00

Приятно е да слушаш песни по-меки от душата ти...

...orgasmic sounds...!!!

Ир, {} {} {}.

Между два фаса... [06] Мечтите са нужда...

2011-04-17T23:31:00.016+03:00

"И подрънкват сигурно... Чувал ли си звука на подрънкващи в джоба мечти? Да пием за тях, защото са НУЖНИ! Kолкото и да ги отрича човек понякога. Индийките носят на глезена си гривна, която има специфичен звук при движението и по този звук съпругът й може да я разпознава сред милиони други жени.

Твоите мечти, моите и на останалите сигурно също си имат специфични мелодии. Дори да ги загубиш някога, ще ги намериш по тоя звук, защото той няма да угасне да звъни у теб. Никога.

Я кажи, ти постигал ли си вече някоя твоя мечта? Сбъдвал ли си, случвал ли си нещо желано? Казват, че болката се дължи на това, че някога някъде сме си позволили да помечтаем малко повече, отколкото трябва. Аз пък си позволявам. Не искам да си ги нося с мен в задгробния живот, макар че не вярвам и на такъв.

Замислял ли си се колко много неща има в тоя живот, които чакат да бъдат започнати и направени от нас...и все хубави. Аз понякога си мисля. Дано ми стигне времето. Никога не ми стига. Никога.

И за това понякога се налага да го крада..."

Това са думи на един от най-невероятните хора, с които съм се запознавал някога. Пазя си ги от 06/07-ма. В момента дори не знам къде из планетата е. Предполагам Индия. Студеното не й понася.

И изобщо нямах намерение да ви ги споделям. Всъщност си въобразявах, че ще пиша за музика. В крайна сметка, така да бъде...

Приемете това като празен акорд. Един от милионите. Най-важният. Без празния акорд музиката е просто шум. Или когато всяка нота е удар на сърцето ти.

Отдавна възприемам блогването като някаква странна форма на душевен мазохизъм.

Между двата фаса обаче си е чиста проба ексхибиционизъм. А няма еднократен. Като татуировките е - човек може и без една, но само с една не може. Засега сме на 6.

Истината е, че тук се забивам по-скоро заради някви душевни смутове, отколкото от хубаво. При сериозна среща със себе си. От ония редки въздишки, дето посвещавам на мен, не на чуждите. Приятелите ми пък много се радват на тая почти рубрика. Предполагам, че е заради нездравото воайорство. ;) Прощавам ви копелета, това е нормално. Само не ставайте по-луди от мен, че ще ревнувам...

Та две неща с един корен - големите промените не ми понасят. Телците просто не сме такава порода. Вреди на монолитността. Липсата на адаптивност те кара да се чувстваш неадекватен. Невъзможността за доминация неприятно се гъбарка с егото...

...ебати го, кой не иска да държи нещата под контрол? Долно е да се оправдаваш все с бизнес обстоятелствата. Значи даваш всичко от себе си. А понякога повече от всичко. Иначе нямаш право да се оправдаваш с другите. Всеки със съдбата си.

След около 2 седмици имам рожден ден. Чуквам 23. Възраст натрупала достатъчно впечатление за истинските красоти на живота......но с прекалено малко опит за да ги оцени подобаващо. И не го празнувам. Едно е да си родиш. Друго е да започнеш да живееш. Пък от първото дори нямаш спомени.

След около 2 месеца и ще се дипломирам. Или поне плановете са такива. Господи...какво висше образование само беше.

Тютюнопушенето ли?

Последно беше в края на февруари. Преди лекции по Евроинтеграция. Апостолов, Аз, Цонева, Биков...така се европеизираме с към 2 литра вино, че после цяла седмица ми беше гузно от толкова интеграция. Лекцията наистина си заслужаваше.

Сещате се...от ония готини ситуации, които неизменно минават през 4 специфични фази:

01. Невинното: Що бе, има време! Лесна работа!

02. Осъзнатото: Е ся си еба майката!

03. Примиреното: Въииий, уйде коньо у реката!

04. Ентусиазираното: Ем, ама па беше яко. Аре пак?

По-наблюдателните от вас са видели новото изречение. Някои дори ще схванат неговото продължение. Да си свободен означава сам да си налагаш ограничения.

Тазгодишния плакат за фестивала в Кан.

Защото е великолепен!

Фей Дънауей

Фотограф: Джери Шацбърг

Монологът на агент Смит от "Матрицата Революции"

2011-04-15T13:31:00.031+03:00

За мен "Матрицата" е един от най-значимите франчайзи в съвременната поп култура. Култът към идеята на братя Уашовски се роди още с пускането на първия филм през 90-те. След двете продължения - "Презареждане" и "Революции" окончателно бяхме покръстени в тази филмова религия. Впечатляващото е, че вместо да затъне в блатото на посредствеността, всяка следваща лента издигаше историята на едно качествено ново ниво. Предизвикваше, дразнеше, изнасилваше възприятията ни с нови и нови символи.

Така трилогията се превърна в явление далеч надхвърлящо филмовия си първоизточник. Дори собствената си митичност.

Философията, атмосферата, саундтракът, персонажите, ховър апаратите, роботите, стражите, хапчетата, "куршуменото време"...всичко по отделно и всичко накуп сформира изцяло нова мания във фантастиката. И сякаш това не беше достатъчно, Уашовски изригнаха с още един уникален проект - "Аниматрицата". Чрез 9 манга-анимации, всяка рисувана с различен стил, вселената на Зеления код беше доразказана и доубогатена.

Обичам дори хилядите пародии по мотиви от "Матрицата".

- Нео, бирата свърши. Отивай за още!

- Ама защо все аз?

- Защото ти си Избраният!

Същевременно е един от най-оплюваните, дори ненавиждани филми. Аз изобщо няма да си бия главата в това мнение. Стени бол. Нито с мисионерска плам ще анатемосвам, посипвайки опозицията с катран и пера. Големите филми трябва да всяват противоречия. Всеобщото одобрение е по-смущаващо. По ме дразнят баш матрицираните фанатици, отколкото критикарите. Стига ми, че винаги провокира отношение. Никога безразличие. Това за едно творчество е най-важното. Край на драмата.

Все пак...всичко е относително. И предразсъдъци. Всичко е предразсъдъци. Гледаме с очите, виждаме с мозъка, проглеждаме със сърцето. Всеки с хапчетата си.

Така или иначе, Уашовски имаха честта с един филм да направят това, което мнозинството кинотворци гледат само със звезди в очите. Оставиха следа без аналогия. А със "V for Vendetta" отново дръзнаха да посегнат към новаторското кино.

Дали смятам, че могат да надскочат себе си? Дали искам Матрицата 4?

Не! НЕ!

За съжаление YouTube е все така неадекватно в действията си "за защита на авторските права". Всичките 15 клипчета бяха със забранен embed код и вграждането им не е възможно. Та, компромисен вариант с английски буквички.

Why, mister Anderson?

Защо, г-н Андерсън? Защо, защо, защо? Защо го правите?

Защо ставате? Защо продължавате да се биете?

Вярвате ли, че се борите за нещо повече от вашето оцеляване?

Кажете ми за какво? Знаете ли изобщо?

За свобода или за истина? Вероятно мир? Или пък за любов?

Илюзии, г-н Андерсън. Странности на възприятието. Преходни разбирания на немощен човешки интелект, опитващ се отчаяно да оправдае безцелното си съществуване! Всички толкова изкуствени, колкото самата Матрица, въпреки че само човешки мозък може да роди нещо така блудкаво като любов.

Трябва да го виждате, г-н Андерсън. Да сте го осъзнал досега. Не може да победите. Безсмислено е да се биете!

Защо, г-н Андерсън, защо? Защо упорствате?!

Защото ми счупи тамагочито!

Вече изгледахме:

- Монологът на Траволта от "Парола: Риба Меч"

1 ден на чисто. 364 у кочината.

2011-04-11T20:36:00.023+03:00

Туй е птицечовка. Хем бозайник, хем пък снася яйца. Ражда се със зъби, ама няма цицки. Предимно тревопасно, но мъжките имат отровен шип. Хем птица, хем човка.

Смятам да си купя една и да си я вържем в градинката пред блока. Като я насъскам ще пази чисто целогодишно.

А покани на квадратоподобените Юкси К. и Ани Са., учтиво ще мога да отклоня:

- Що да я чиста Софията бе? Я съм си от село. Скивай, гледам си и стока. Вързал съм я на брезичката пред входа. Само не я снимайте, че ще се запре да носи.

Преди 1300 години се осмелихме да поставим нашата порутената колиба до византийската крепост. Крепостта падна, а колибата остана.

Остана, остана, ама си е колиба! И тъкмо да я закърпим, и ето ти 500 години турско "присъствие". Оттогава има нещо много сбъркано в нас. Бетер прицечовките сме - хем птица, хем човка, все изключение. Нищо извън нашата врата не е наше. Чуждото е общо, а щом е общо...що да ни пука?

Понеже всички станахме все градска ентелегция, вместо у реката, вече си мятаме боклукът през балкона. Не, не твърдя, че точно вие чакате цял ден с вмерисано пликче отпадъци, най-сетне да падне нощ, че почти тайно, с добре тренирано замахване да го изпуснете. Ей така, инцидентно. На сутринта по път за работа невъзмутимо ще си го прескочите. Нали си е ваше, не е гнусно.

Или да направите като съседката ми. Не, че ще й костваше кански усилия да си вземе листовките с нея. На 5 секунди с асансьора е. От пощата с небрежен жест измете всичко на пода. Толкоз. Продължи си.

И сега с тия пародийни напъни "Да изчистим България за един ден", които са по-нелепи и от името на кампанията. Да, и да отслабнем 10 кила пак за толкова време.
Какво му е хитрото един ден лицемерно да даваме илюзия за усилена работа, а през останалите 364 да живеем по Кодексът на Ориента? Една птичка пролет не прави, но дава посока. Друг е въпросът, докъде ще долети тя. До два, дори три дена на чистичко?

А не е ли по-лесно, просто да пазим, да си вдигаме боклуците след нас, вместо да се правим на циркаджий пред камерите? Ама правилно са казали старите хора - луд умора няма, само се поти. А Дядо ти Боже бая трябва да обича тия географски ширини, щом пуска толкова весели тука.

Нека направо Бойчо Бо да вдигне Стара планина и да сметем всичко под нея, а? С тая свята помощ си решаваме ядовете радикално.

ВИСОКОМЕРИЕ + ДЕМАГОГИЯ = bTV

Сериозно, наистина ли сбирщина телевизионни папагали трябваше да съобщят "новината", че видиш ли - живеем на мръсно, за да се сетите? Това звучи отчайващо. Въпросното екологично"чисто" лицемерие май само по пролет заразява. Предполагам, че по-скоро сте се трогнали от патоса на Ани Салич.

В стремеж да симулира някаква активна гражданска позиция, Герговата медия стана леко нелепа. Тактично забрави да съгласува действията си с общините за да има осигурени повече извозващи машини. Тези грешки в предпоставките не ги посвеняха гнусно да в Централна, защо нямало сметоизвозване? Как концесионерите не са се справили за час с тоновете боклуци изкарани от мазетата.

Това е все едно БДЖ да пита, защо е нужно да се отпускат повече влакове преди празниците.

Вместо да вкара няква реална мисъл, бтв-то беше твърде заето да ни занимава как Бойчо Бо и Фандъкова ентусиазирано боцкат и без това пробитите презервативи из парковете.

А трудът на гражданите отиде и беше разпилян от вятъра.

А КАК МОЖЕ ДА Е

Туй е Йода. Кръстих го галено на кметицата. Искам да знаете, че не мина само покрай пролетното почистване. Не отбива номера и с пролетно замърляне. Нито е от тази година. Забелязах Йода още миналата, когато чистеше редовно почти сезон и половина. Най-изумителното е, че през събота/неделя минава по два пъти.

Паметна нощ, ей!

Знам си аз, че понякога Животът е по-невероятен и от Измислицата. И факт. Точно докато мрънках в тия редове, случайно видях, че на всичко отгоре мият. И за да ме докарат съвсем до инфаркт...по-късно дойде втора машина. При това културно, след работен ден, без да пречат на трафика, с конусчета. Така, както трябва да минават и за кофите. Ох, дано не е за някоя визита на Генерала, че само такива боклуци ни липсват у китния квартал.

Ще си легна щастлив. Да, леко е унизително да се радваш на цивилизационни открития, които в нормалните страни са ежедневие, но пак е нещо. И почти ухае на сапун. Утре ще започнат да глобяват всеки фас с по 10 лева. После на всеки циганин заварен да хвърля на нерегламентирано сметище ще му спрат даренията...и така, и така. На bTV пожелавам по-малко популизъм и кръвожадност за рейтинги, и повече сработване с отговорните органи. То хората и без тях ще се съберат Както са го правили не за Партията, не за Ленинските съботници, не за отличията, а по-скоро заради себе си.

Вярно, птицечовката ми ще остане безработна, но пък нали оправдаха Красьо Черничкият, ще го питам да я цаниме за магистрат. Ние нашата колибка току-виж сме я постегнали...и спре да ни е готино да живеем в кочина.

Да му се...не види!

Emeli Sandé - усещане за музика

вожде, гнусен си вече.

ДМСНВ 2012

Изберете СпасителяТ

Силните

Три наистина гениални реклами

Mr. Scott, welcome back. We missed you.

Предколедни вълнения

Войната като изкушение за стажанти

Снимка на деня: Афганистан

Социализъм -> Капитализъм -> Идиотизъм

01: Julianne Moore / Джулиан Мур

Веднъж чух шега

Докато Бербатов се усмихваше...

...е най-красивият азиатски филм!

Смущаващите български поп хитове

Снимка на деня: 11/09

HALO 4. Легендата продължава...

Когато българската анимация очарова

a Tale

IMITATOR

Together we can

За етническите, за срамните триъгълници. Волене, защо?

Идеално белите ви зъбки...

Беназир Бхуто. За храбрите жени в политиката.

Снимка на деня: Пясъци, Кръв ...и Ирак.

Македонската Шипка. Или за битката при Червената стена.

толкова, толкова велика песен.

Queen - The Show Must Go On

Войната е в твоята кръв. Сърцето в твоята пушка.

Reporters without borders - The voice

***** туризъм има, но не грее в България.

Снимка на деня: Майката

Десетте Божи заповеди в Десет думи

Музика в телефон

понякога e.

PAROV STELAR - /3 in 1/ - i need﻿ this sound!

Между два фаса... [06] Мечтите са нужда...

Монологът на агент Смит от "Матрицата Революции"

Why, mister Anderson?

1 ден на чисто. 364 у кочината.

PAROV STELAR - /3 in 1/ - i need this sound!